От Уесекс не се чуваха почти никакви новини, освен че цари мир. Победеният Гутрум, естествено, трябваше да се покръсти като част от капитулацията си. Той прие християнското име Етелстан, което значеше „благороден камък“, а Алфред му стана кръстник. Примирието се спазваше и това в общи линии бе всичко, което знаехме.
Гутред реши да изпрати делегация при Алфред. За целта подбра четирима датчани и четирима саксонци, преценявайки, че подобна смесена група би пътувала най-необезпокоявано на юг. Самото послание се носеше от Уилибалд, който го написа саморъчно, дращейки с перото върху къс нов пергамент.
— С Божията помощ — диктуваше му Гутред — аз завладях кралство Нортумбрия…
— Което вече се нарича Халиверфолкланд — прекъсна го Едред.
Гутред махна великодушно с ръка, колкото да покаже на Уилибалд, че сам може да решава дали да вмъкне фразата, и продължи:
— И съм решен, разчитайки на благоволението Господне, да управлявам тази земя в мир и справедливост…
— Малко по-бавно, господарю — помоли се Уилибалд.
— Да науча населението й как да вари свястно пиво…
— Да науча населението й… — заповтаря с прилежно изплезен език Уилибалд.
— Не, не, отче! — засмя се Гутред. — Пропусни това.
Клетият Уилибалд. Писмото беше толкова дълго, че за довършването му се наложи да бъде разпъната, остъргана и подрязана още една агнешка кожа. В него се говореше как блаженият Кътбърт предвождал праведната армия до Йоферуик и как Гутред щял да изгради храм на светията. Споменаваше се и че има още врагове, които могат да попречат на делото, но с лековат тон, сякаш Ивар, Кяртан и Елфрик бяха просто непослушни хлапета. По-нататък се искаше благословията на Алфред и той биваше уверяван, че християните от Халиверфолкланд всеки ден се молят за него.
— Бих искал да му изпратя подарък — рече Гутред. — Какво ли ще го зарадва най-много?
— Някоя реликва несъмнено — измърморих кисело аз.
Предложението бе добро, защото Алфред не ценеше нищо така, както светините, но в Йоферуик нямаше много такива. Архиепископската църква бе съхранявала десетки съкровища, включително гъбата, наквасила с вино устните на разпнатия Исус, и оглавника на Валаамовото магаре — макар и да не знаех кой е Валаам, а още по-малко защо магарето му е свято, — но всички те бяха отнесени от Улфхер, а никой не знаеше къде в момента се намира той. Лично аз допусках, че се е присъединил към Ивар. Хротуерд заяви, че притежавал семка от смокиновото дърво, споменато в евангелието, но щом отворихме сребърната кутийка, съхраняваща предполагаемата семка, вътре нямаше нищо освен прах. Накрая аз предложих да изпратим два от трите зъба на свети Осуалд. Едред отначало подскочи, но после реши, че идеята не е чак толкова светотатствена. Донесоха клещи, сандъчето с главата на мъртвия крал бе отворено и един монах извади два от дългите, пожълтели зъби. Поставихме ги в красиво сребърно гърненце, което Егберт бе използвал да си държи пушените стриди.
Делегацията потегли една късна августовска сутрин. Гутред дръпна Уилибалд настрани за последни заръки — да предаде на Алфред, че макар той, Гутред, да е датчанин, също е и християнин и че Нортумбрия не бива да бъде считана за враг, а, напротив, да й се пращат воини за подкрепа в битката за правата вяра. Последното ми се стори малко прекалено, защото Уесекс имаше достатъчно свои врагове, за да се тревожи за участта на Нортумбрия.
Аз също размених няколко думи с Уилибалд насаме. Съжалявах, че си отива, защото бе добър човек и го харесвах, но виждах също, че няма търпение да зърне отново Уесекс.
— Ще направиш ли нещо за мен, отче? — попитах.
— Стига да е по силите ми — бе предпазливият отговор.
— Предай на краля моите поздрави.
Върху лицето му се изписа облекчение — явно бе очаквал по-обременителна заръка, а и не се бе излъгал, както тепърва предстоеше да узнае.
— Той сигурно ще иска да знае кога ще се завърнеш.