— Когато му дойде времето — казах, макар да нямах друга работа в Уесекс, освен да си прибера заровеното във Фифхаден имане. Вече дори съжалявах, че съм го оставил там, защото, честно казано, не желаех повече да виждам тези земи. — Има и друго. Искам да намериш ърл Рагнар.
— Кого, заложника ли? — погледна ме с разширени очи той.
— Същият. — За да го накарам да внимава, го сграбчих за раменете и стиснах с такава сила, че той примигна. — Намери го и му кажи, че отивам на север да диря Кяртан. Че сестра му е оцеляла и аз ще направя всичко, за да я намеря и спася. Кълна се в живота си. И още, веднага щом го освободят, да дойде тук. Запомни ли? — Накарах го да повтори всичко и да се закълне в кръста на шията си, че ще предаде думите ми дословно. Последното не му се понрави, но понеже се боеше от моя гняв, сграбчи малкото разпятие и положи тържествен обет.
После делегацията потегли.
А ние отново разполагахме с армия, защото жътвата бе приключила. Часът за настъпление на север бе ударил.
Гутред се отправи на север по три причини. Първата бе Ивар, който трябваше да бъде сразен, втората — Кяртан, чието присъствие бе като зловонна язва в Нортумбрия, и третата — Елфрик, който трябваше да се подчини на властта му. Ивар бе най-силен от всички и положително щеше да ни победи, ако поведеше армията си на юг. Кяртан не криеше толкова сериозна заплаха, но докато той бе жив, в Нортумбрия нямаше да се възцарят мир и покой. Най-безвреден от тримата бе Елфрик.
— Значи чичо ти е крал на Бебанбург? — попита Гутред в началото на похода ни.
— Като такъв ли се величае? — попитах гневно.
— Не, не. Твърде умен е, за да го прави, но на практика би могъл. Земите на Кяртан служат като преграда, така че влиянието на Йоферуик не се простира по-далеч от Дънхолм.
— Навремето предците ми действително са били крале — заявих.
— Наистина? — учуди се Гутред. — На кое, на Нортумбрия?
— На Берниция — отвърнах, но Гутред никога не бе чувал името. — Така се е наричала цяла Северна Нортумбрия, а Йоферуик и околностите са попадали в рамките на кралството Дейра.
— А после какво, съединили ли са се?
— Ние сме убили техния крал. Но това е било много отдавна, още преди появата на християнството.
— Тоест и ти имаш претенции за властта по тези места? — попита той и аз останах удивен да доловя подозрение в гласа му.
— Господарю — засмях се, — ако само ми върнеш Бебанбург, ще коленича пред теб и ще се закълна в доживотна вярност пред теб и наследниците ти.
— Наследници, а? — оживи се Гутред. — Виждал ли си Осбурх?
— Да, виждал съм я. — Осбурх беше саксонка, племенница на Егберт — четиринайсетгодишно, тъмнокосо момиче с кръгло, миловидно лице.
— Ако се оженя за нея, Хилд ще й стане ли придворна дама?
— Предполагам, че ще бъде поласкана, но най-добре да питаш нея — кимнах към Хилд, която крачеше след нас. Бях очаквал, че ще иска да се върне в Уесекс заедно с Уилибалд, но тя заяви, че още не е готова да се изправи пред Алфред.
Прекарахме първата нощ в Онрипум, където Гутред, Едред и духовниците се настаниха в малкия местен манастир. Армията ни вече наброяваше близо шестстотин души, половината от които на коне, и лагерните ни огньове озариха надалеч околните поля. Като началник на кралската гвардия аз се разположих най-близо до сградата заедно с хората си. Сега те бяха общо четирийсет млади мъже, повечето оборудвани с ризници, плячкосани от Йоферуик.
По време на първата стража седях заедно с Клапа и двама саксонци. Ситрик също беше с нас. Наричах го свой слуга, но той бързо усвояваше меча и щита и имаше всички изгледи след година-две да се превърне в полезен воин.
— Главите в безопасност ли са? — попитах го.
— Че аз дори оттук подушвам как вонят — подхвърли Клапа.
— Не вонят повече от теб, Клапа — срязах го аз.
— В безопасност са, милорд — рече Ситрик.
— Трябват ми осем глави — въздъхнах и обгърнах с пръсти шията на момчето. — Много ти е тънък вратът.
— Тънък, но жилав — възрази той.
Тъкмо тогава вратата на манастира се отвори и отвътре крадешком излезе Гизела, загърната в черна наметка.
— Трябва да сте в леглото, милейди — подразних я шеговито аз.
— Не ме хваща сън. Искам да се поразходя. — Тя ме изгледа предизвикателно. Устните й бяха полуотворени, а светлината на огъня се отразяваше от зъбите и блестящите й очи.