— Къде по-точно?
— Все едно — сви рамене тя, без да откъсва взор от мен.
— Е, добре — казах, мислейки си за спящата вътре Хилд. — Клапа, назначавам те за началник на стражата в мое отсъствие. Ако Ивар дойде, убий копелето.
— Да, милорд.
Докато се отдалечавахме, чух кикотенето на войниците зад гърба си. Изръмжах им през рамо да мълчат и поведох Гизела към тъмната горичка източно от манастира. Тя се пресегна и ме улови за ръка. Не казваше нищо, доволна просто да крачи до мен.
— Не се ли боиш от тъмното? — попитах.
— Не и когато съм с теб.
— Като малък обичах да се правя на скедугенган.
— Какво е скедугенган? — думата беше саксонска и тя не я знаеше.
— Ходещ в сенките. Същество, което се промъква в мрака. — Една сова избуха наблизо и пръстите й неволно се свиха около моите.
Спряхме под шумолящите клони на стар бук. През листата им се прокрадваше оскъдна светлина от лагерните огньове. Аз я улових за брадичката и вдигнах лицето й към своето. Беше високо момиче, но аз все пак се извисявах с една глава над нея. Тя се остави да я огледам, сетне затвори очи, когато прокарах нежно пръст по дългия й нос.
— Аз… — започнах, после млъкнах.
— Разбирам — кимна Гизела, сякаш знаеше какво се каня да кажа.
— Не мога да направя Хилд нещастна — продължих с усилие.
— Тя ми каза, че е щяла да се върне в Уесекс с отец Уилибалд, но е искала да види дали ще превземеш Дънхолм. Че се моли за това и че ако успееш, ще го приеме като знак от нейния Бог.
— Наистина?
— Да. Знак, че трябва да се върне в манастира. Каза ми го тази вечер.
— Тогава най-добре да почакаме, докато Дънхолм не падне — казах, галейки я по лицето, макар на ума ми да беше съвсем друго.
— Брат ми иска да ме направи разменна монета — каза горчиво тя, имайки предвид кроежите на Гутред да я омъжи за сина на Ивар или на някой шотландски владетел, за да си осигури приятелството им. — Но това няма да стане. Аз хвърлих руническите пръчки и узнах съдбата си.
— И какво по-точно узна?
— Че ми е писано да имам двама синове и една дъщеря.
— Чудесно.
— Но те ще бъдат твои синове — продължи предизвикателно тя. — И твоя дъщеря.
За миг останах безмълвен. Нощта сякаш застина около мен.
— Руническите пръчки са ти казали всичко това? — успях да изрека накрая.
— Те никога не лъжат. Когато Гутред падна в плен, ми разкриха, че един ден ще се върне, придружен от бъдещия ми съпруг. И ето че ти се появи.
— Ами неговите намерения да те направи разменна монета?
— Ти ще ме отървеш от тях. По стария начин.
Стара датска традиция бе булката да се краде. За целта кандидат-младоженецът трябваше да нахлуе в дома й и да я отвлече. Това още се прави понякога, но в днешните изнежени времена обикновено е предшествано от преговори между семействата, а момата има време да си стегне багажа, преди конниците да пристигнат.
— Добре, ще те открадна, щом трябва — обещах й, макар да знаех, че забърквам поредните неприятности. Хилд не бе сторила нищо, за да заслужи неприятности, а и Гутред щеше да се чувства предаден, но въпреки всичко се наведох към Гизела и я целунах.
Тя се притисна към мен и тогава се разнесоха викове. Наострих уши. Те идваха откъм лагера, а между стволовете на дърветата можех да видя хора, тичащи към пътя.
— Става нещо — казах и като я сграбчих за ръка, се затичах към манастира. Клапа и останалите часови стояха с извадени мечове. Бутнах Гизела към портата и изтеглих Змийския дъх от ножницата.
Но не ставаше нищо лошо. Поне не за нас. Новодошлите, привлечени от нашите огньове, бяха трима мъже, единият от които зле ранен. Те носеха вести. До час малката църква на манастира бе цялата озарена от свещи, а свещеници и монаси пееха благодарствени молитви. Новината, донесена от тримата от север, се предаваше от уста на уста и все повече хора, пробудени от съня, се стичаха да я чуят и да се уверят, че е истина.
— Бог твори чудеса! — викаше към тълпата Хротуерд, който се бе изкачил на покрива на манастира с помощта на стълба и изглеждаше огромен в заревото на факлите. Той вдигна ръце и всички се смълчаха. Настъпи напрегната тишина, нарушавана само от тържествения припев на монасите и от глухия зов на бухал в нощта. После Хротуерд извиси стиснати юмруци, сякаш искаше да стигне самите небеса. — Ивар е сразен! — викна накрая. — Слава на Господа и на всички светии, тиранът Ивар Иварсон е сразен! Изгубил е армията си!