— Ти ли си хлапакът, който се нарича крал?
— Аз съм хлапакът, който уби Уба Лотброксон — отвърнах.
Уба бе негов чичо и хапливата забележка накара зеленикавите му очи да метнат искри. Това бяха безжалостни, змийски очи. Макар и ранен, с прекършена мощ, в този момент той повече от всичко на света искаше смъртта ми.
— И как ти е името?
— Много добре знаеш — изръмжах. Арогантността е всичко у един млад воин.
Гутред ме стисна за лакътя, за да млъкна, и пристъпи напред.
— Ърл Ивар — рече, — съжалявам да видя такъв велик предводител ранен.
— Трябва да се радваш — усмихна се накриво Ивар. — Единственото, за което може да съжаляваш, е, че не съм мъртъв. Ти ли си Гутред?
— Да, и наистина съжалявам. Както и за мъжете, които си загубил. Радвам се само заради враговете, убити от вас. Дължим ви благодарност. — Той отстъпи назад и погледна над рамото на Ивар към нашата армия, събрала се край пътя. — Дължим благодарност на Ивар Иварсон! — извика. — Той премахна заплахата откъм север! Крал Аед се е прибрал с подвита опашка, да оплаква загубите си и да утешава шотландските вдовици!
Истината естествено бе, че Ивар се е прибрал с подвита опашка, а Аед е излязъл победител, но думите на Гутред предизвикаха овации, а овациите слисаха Ивар. Той навярно очакваше да го екзекутират, което според мен щеше да е най-правилното, а вместо това го честваха като герой.
— Убий копелето — измърморих на Гутред.
— Защо? — прошепна той с такъв учуден вид, сякаш мисълта никога не му е хрумвала.
— Просто му свети маслото, както и на онова малко плъхче, сина му.
Забелязах, че Ивар ни гледа и навярно се досеща какво говоря на краля.
— Ти си маниак на тема убийства — рече развеселено Гутред, а после отново се обърна към него: — Чувствай се добре дошъл в земите ни, ърл Ивар. Нортумбрия се нуждае от велики воини, а ти самият се нуждаеш от почивка.
Наблюдавах онези змийски очи и видях удивлението на Ивар. Видях и че смята краля за глупак, но в онзи момент ми стана ясно, че съдбата е предопределила пътят на Гутред да бъде златен. Когато го спасих от лапите на Свен и той заяви, че е крал, го взех за шега. Когато действително го коронясаха в Кеър Лигалид, пак ми се стори някакъв цирк. Дори в Йоферуик не вярвах, че представлението ще продължи повече от няколко седмици, защото заплахата на Ивар тегнеше над нас. Но сега Аед бе свършил нашата работа, разгромявайки армията му. В цяла Нортумбрия оставаха само трима големи владетели. Елфрик, вкопчил се в своята крадена земя в Бебанбург, Кяртан, притаил се като черен паяк в крепостта си край реката, и крал Гутред, повелителят на Севера, единственият датчанин в Британия, успял да обедини под знамената си както саксонци, така и датчани.
Установихме се в Онрипум. Не бяхме планирали да го правим, но Гутред настоя да изчакаме, докато Ивар не стъпи на крака. Монасите се грижеха за раните му, а Гутред лично му носеше храна и пиво. Хилд също лекуваше раните и переше превръзките на хората от свитата му. Постоянно ми повтаряше, че те не си дояждали, но ние не разполагахме с достатъчно провизии дори за себе си. Всеки ден трябваше да водя отряди надлъж и шир в търсене на зърно и добитък. Подканях Гутред да потеглим отново, към места, където запасите ще са по-изобилни, но той беше като омагьосан от Ивар.
— Той ми харесва, а не можем да го оставим тук — казваше.
— Можем, ако го погребем — отвръщах.
— Но той е наш съюзник! — възразяваше Гутред и си вярваше. Ивар го отрупваше с хвалебствия, а той попиваше всяка негова коварна дума.
Монасите явно си вършеха работата добре, защото Ивар се възстановяваше бързо. Надявах се да умре от раните си, но след три дена той се качи на кон. Личеше си, че изпитва ужасни болки, но се насилваше да ходи и да язди, точно както се насилваше и да се умилква на Гутред.
За последното не разполагаше с особен избор. Сега предвождаше по-малко от сто души, мнозина от които ранени, и вече не беше някогашният велик военачалник. Затова той и синът му коленичиха пред Гутред и му се заклеха във вярност. Момчето, шестнайсетгодишният Ивар, приличаше на баща си и дядо си — мършав и зъл. Нямах капка доверие и на двамата, но Гутред не искаше да ме слуша. Според него един крал трябвало да бъде великодушен, а като проявявал милост към Ивар, той го привързвал към себе си завинаги.