— А Гутред съгласил ли се е? — попитах.
— Още не.
— Не може да е чак толкова глупав.
— Глупостта на хората — рече натъртено Хилд, — изглежда, няма граници. Помниш ли как на тръгване от Уесекс ми спомена, че Нортумбрия е пълна с врагове?
— Помня, да.
— Е, може да е по-пълна, отколкото предполагаш. Затова ще остана, докато не се уверя, че си в безопасност. — Тя се пресегна и докосна ръката ми. — Понякога си мисля, че съм единственият приятел, с когото разполагаш.
Усмихнах се и докоснах дръжката на Змийския дъх.
— Все ще се справя някак.
— Твоята арогантност кара хората да не забелязват добрите ти страни — каза укорително тя, после погледна пътя напред. — Е, какво смяташ да правиш оттук нататък?
— Да довърша кръвната си вражда, нали заради нея съм тук — отвърнах и това беше вярно. Цялото ми идване на север беше, за да убия Кяртан и да освободя Тира, но явно ако постигнех тези неща, Дънхолм щеше да падне в ръцете на Ивар, а Гизела да се омъжи за неговия син. Чувствах се предаден, макар всъщност Гизела никога да не ми бе обещавана. Гутред имаше право да я даде на когото си пожелае.
— А дали просто да не се махнем? — подхвърлих ядно.
— Накъде?
— Накъдето и да е.
— Обратно в Уесекс? — усмихна се Хилд.
— Не!
— Тогава къде?
Премълчах. Бях напуснал Уесекс и нямаше да се върна повече там, освен за да си взема имането. Но първо трябваше да разполагам с безопасно място, където да го отнеса. Съдбата ме бе уловила здраво в хватката си и бе осеяла пътя ми с врагове. Навсякъде.
Прекосихме река Уийре, а после събрахме войската на място, наречено Кънкасестър, разположено край римския път на около осем километра северно от Дънхолм. Навремето римляните бяха построили в Кънкасестър укрепление, но сега от него бяха останали само обраслите в трева основи. Гутред обяви, че ще се разположим на лагер тук, а аз казах, че е по-добре да продължим марша на юг, докато не стигнем Дънхолм. Така стигнахме до първия си спор, защото той отказваше да си промени решението.
— Каква е ползата — питах аз — да докараш цяла армия и да я спреш на два часа път от врага?
— Едред казва, че трябва да стоим тук.
— Абатът? Че откога той разбира от превземане на крепости?
— Имал е видение.
— Видение?
— Свети Кътбърт му е казал, че иска храма си ето там. — Гутред посочи малкия хълм, където монасите бяха положили ковчега със светеца и се молеха край него.
Озърнах се наоколо. Мястото не се отличаваше с нищо освен с останките от крепостта. Имаше хълмове, поля, една-две ферми и малка рекичка — приятен пейзаж, но да пукна, ако разбирах защо един светец ще иска да му градят храм точно тук.
— Нашата цел е да превземем Дънхолм, господарю. Няма как да я постигнем със строене на църкви.
— Но виденията на Едред винаги са се оказвали верни — рече убедено Гутред, — а и свети Кътбърт никога досега не ме е подвеждал.
Спорих, докато не ми излезе пяна на устата, но напразно. Дори Ивар ме подкрепи, съветвайки Гутред да разположи армията по-близо до Дънхолм, но видението на абат Едред изискваше да лагеруваме в Кънкасестър, където монасите без маене се заловиха за работа. Билото на хълма бе изравнено, дърветата — изсечени, а Едред заби колчета, за да покаже откъде трябва да минават стените. Той искаше основите да бъдат каменни, което означаваше да търсим каменоломна, или още по-добре стара римска сграда за събаряне. Но сградата трябваше да бъде доста голяма, защото оградената от него площ надхвърляше по размери повечето кралски дворци.
На следващия ден с около сто и петдесет души отидохме да се покажем на Кяртан и да преценим доколко е укрепен Дънхолм. Бе краят на лятото и високо по небето плаваха разпокъсани облачета. Гутред се движеше най-отпред, с Ивар и сина му от двете си страни. Улф и аз яздехме след тях. В редиците ни имаше датчани и саксонци, мечоносци и копиеносци, а над главите ни се вееше новото знаме на Гутред, с образа на свети Кътбърт. Едната му ръка бе вдигната за благословия, а другата държеше украсеното със скъпоценности евангелие на Линдисфарена. Символът не бе никак вдъхновяващ, поне за мен, и дори съжалявах, че не съм накарал Хилд да ми избродира върху парче плат вълчата глава на Бебанбург. Ърл Улф имаше знаме с орлова глава и дори Ивар по някакъв начин бе успял да спаси своя изпокъсан флаг с два гарвана след поражението в Шотландия. Само аз не разполагах с нищо, което да развея.