Щом Дънхолм се показа пред очите ни, ърл Улф тихо изруга, защото за пръв път виждаше силата на тази твърдина, кацнала високо върху скалата, над извивката на река Уийре. Стръмните склонове бяха гъсто обрасли с габър и чинар, но върхът бе разчистен и защитен от солидни дървени стени, зад които се издигаха три или четири сгради. Портата бе висока и здрава, увенчана с бастион, над който се вееше триъгълно знаме. На него бе изобразен кораб с драконова глава на носа — напомняне за морските подвизи на Кяртан. Под знамето се виждаха часови с копия, а на бастиона бяха окачени редове от щитове.
Всички бяхме вирнали глави нагоре и никой не говореше, защото нямаше нищо за казване. Крепостта изглеждаше непревземаема. Страховита. До портата имаше пътека, но тя бе стръмна, тясна и виеща се между скали и дървета. Дори да хвърлехме цяла армия по нея, само неколцина души можеха да минат едновременно, а върху главите им щяха да валят копия, камъни и стрели. Гутред, изтрезнял от обичайния си ентусиазъм, ми хвърли ням, умолителен поглед.
— Ситрик! — викнах аз и младежът дотича до мен. — Тази стена целия връх ли обхожда?
— Да, милорд — отвърна той, после се поколеба. — Освен…
— Освен къде?
— Една урва на северната страна, където се хвърлят мръсотиите. Там не е оградено.
— Урва? — повдигнах вежди и той показа с жест, че става дума за вертикален склон. — Може ли да бъде изкачена?
— Не, милорд.
— А откъде черпят вода?
— Има два кладенеца — единият от запад, който не се ползва много често, а другият от изток.
— Извън стената ли са?
— Да, милорд, но източният е високо на склона, където растат дърветата, и разполага със собствена стена.
Подхвърлих му една монета за награда, макар че отговорите не ме зарадваха. Бях очаквал, че хората на Кяртан черпят вода от реката — тогава можехме да ги спрем с лъкове и стрели, но никоя стрела не можеше да проникне през стената и да им попречи да достигнат кладенеца.
— Какво ще правим сега? — попита ме Гутред и аз за миг се подразних. На езика ми беше да му препоръчам да се обърне за съвет към свещениците, настояли да разпънем лагера на толкова голямо и неудобно разстояние. Но устоях на изкушението и отвърнах:
— Може да му предложим условия, господарю. И ако не ги приеме, да го уморим от глад.
— Жътвата вече е прибрана — изтъкна Гутред.
— Значи ще отнеме година. Ще преградим достъпа по суша със стена. Ще му покажем, че е в капан и че нямаме намерение да мърдаме оттук. Нека усети задаващото се бедствие. Ако направим стена — ентусиазирах се от идеята, — няма нужда да държим цяла армия. И шейсет души ще са достатъчни да я охраняват.
— Шейсет? — повдигна вежди Гутред.
— Не повече — обгърнах с жест скалистото парче земя, върху което се издигаше Дънхолм. То имаше крушовидна форма, като тесният му край представляваше провлака, от който наблюдавахме укрепленията. Реката идваше от дясната ни страна, заобикаляше го и пак се появяваше отляво, като на мястото, където стояхме, разстоянието между бреговете й не надхвърляше триста крачки. Щеше да ни отнеме една седмица да изсечем дърветата, втора седмица да изкопаем ров и трета — да издигнем здрава ограда от колове. Шейсет души никога нямаше да стигнат за отбраната на триста крачки стена, но тук голяма част от провлака бе непроходима поради острите и стръмни скали, което улесняваше задачата.
— Шейсет? — изплю презрително думата Ивар, хвърляйки ми изпепеляващ поглед. — Ами кой ще ги сменя, докато спят? Кой ще носи вода, ще пасе добитъка и ще патрулира по брега на реката? Шейсет може и да удържат стената, но ще трябват поне още двеста, за да ги поддържат.
Естествено, той беше прав. А ако оставехме двеста-триста души тук, щяха да ни останат само още толкова, които нямаше как да попълнят гарнизона на Йоферуик и същевременно да се грижат за прехраната му.
— Но една стена тук — възрази Гутред — може да ни спечели Дънхолм.
— Възможно е — кимна неубедено Ивар.
— Значи просто ми трябват хора. Още хора.
Сръчках Уитнер и поех на изток, сякаш исках да огледам къде трябва да построим стената. Стражите ни наблюдаваха внимателно от високата порта на града.
— Може и да не отнеме цяла година — подвикнах на Гутред. — Ела да хвърлиш едно око.
Той приближи с коня си към мен. Никога не го бях виждал толкова унил. Досега всичко му бе идвало на тепсия — тронът, Йоферуик, покорността на Ивар. Дънхолм представляваше първият голям, костелив орех, попарил оптимизма му.