Надянах ризницата, взех великолепния си, украсен с вълча глава шлем, пленен от един датски кораб край уелския бряг, и препасах Змийския дъх и Жилещата оса. Така, в пълно бойно снаряжение, скочих тромаво на брега. Подхлъзнах се в тинята и трябваше да се уловя за трънаците и копривата, за да не падна. Ругаейки от убожданията, най-сетне се изкатерих до пътеката. Бях идвал тук и преди — това бе същото широко крайбрежно пасище, където баща ми бе повел атаката срещу Йоферуик. Сложих си шлема и викнах на Торкилд да ми хвърли щита. Той го стори и тъкмо се канех да поема към шестимата мъже, които ме чакаха с извадени мечове в ръце, когато Хилд също скочи подир мен, понесла единствения ни багаж — кожената торба, в която не носехме почти нищо освен запасен кат дрехи, нож и точилен камък.
— Трябваше да останеш на кораба — казах й.
— Не и без теб. Кои са тези хора? — посочи тя към шестимата, които все още се намираха на петдесетина крачки от нас и не бързаха да скъсяват дистанцията.
— Сега ще разберем — казах и извадих Змийския дъх.
Сенките вече се удължаваха и огньовете на града грееха в златно и пурпурно в сумрака. Гарваните летяха към гнездата си, а в далечината се виждаха крави, връщащи се от паша за вечерното доене. Крачех към шестимата мъже. Бях облечен в ризница, носех щит и два меча, ръцете ми бяха обсипани с гривни, а шлемът на главата ми струваше цяло състояние. Видът ми явно ги респектира, защото, макар и с извадени оръжия, се бяха скупчили един до друг и чакаха. На вратовете на някои от тях висяха кръстове, което говореше, че вероятно са саксонци.
— Когато човек се прибира у дома — викнах им на английски, — не очаква да го посрещат на нож.
Двама от групата бяха по-възрастни, над трийсетте, и имаха гъсти бради. Носеха и ризници, докато останалите четирима, облечени в кожени туники, бяха още младежи — седемнайсет– или осемнайсетгодишни, и държаха мечовете също толкова непохватно, колкото аз бих държал ралото. Вероятно ме взеха за датчанин, защото слизах от датски кораб. Знаеха, че с дружни усилия могат да убият един датски воин, но че и той ще погуби поне двама от тях, преди да умре. Затова бяха облекчени, но и учудени да чуят родния си език.
— Кой си ти? — попита един от брадатите.
Вместо да отговоря, продължих да вървя към тях. Ако ме бяха нападнали в този момент, щях да съм принуден да избягам безславно или да умра, но крачех с уверен вид. Щитът ми бе спуснат ниско, а върхът на Змийския дъх се влачеше във високата трева. Те взеха мълчанието ми за дързост, докато всъщност то се дължеше на объркване. Възнамерявах да се назова с измислено име, защото не исках Кяртан или коварният ми чичо да узнаят, че съм се завърнал в Нортумбрия, но, от друга страна, собственото ми име носеше бойна слава и аз се изкушавах да го използвам, за да ги впечатля. За щастие, вдъхновението ме осени тъкмо навреме.
— Аз съм Стеапа от Дефнашир — обявих и в случай че Стеапа не бе достатъчно добре познат в Нортумбрия, добавих самохвално: — Аз съм воинът, пратил Свейн Белия кон на дългото пътуване към праотците му.
Мъжът, който ме бе заговорил, отстъпи крачка назад.
— Ти си Стеапа? Онзи, който служи при Алфред?
— Същият.
— Милорд — склони глава той. Един от младежите докосна разпятието си и падна на колене. Трети от групата прибра меча в ножницата, а останалите благоразумно последваха примера му.
— Кои сте вие? — попитах на свой ред.
— Войници на крал Егберт — рече един от по-възрастните.
— А мъртвите? — посочих надолу към реката, където поредният гол труп бавно се поклащаше по течението.
— Датчани, милорд.
— Вие убивате датчани?
— Такава е Божията воля.
— Онзи мъж там е датчанин — кимнах към кораба на Торкилд, — но е и приятел. Него ще убиете ли?
— Ние познаваме Торкилд — бе отговорът. — Ако идва с мир, ще го оставим да живее.
— А с мен какво ще правите?
— Колкото до вас, кралят ще се радва да ви види, милорд. Да ви почете заради голямото клане над датчаните.