— Какво искаш да ми покажеш? — попита учуден, че съм го отвел встрани от пътеката.
Погледнах през рамо да се уверя, че Ивар и синът му няма как да ни чуят, и сетне посочих реката, сякаш обсъждах разположението й.
— Можем да превземем Дънхолм, но няма да ти помогна, ако го дадеш като награда на Ивар — казах тихо на Гутред. Той първо се наежи, а после през лицето му премина хитро изражение, сякаш се канеше да отрече, че изобщо е поемал такъв ангажимент. — Сега Ивар е слаб — продължих — и затова се преструва, че ти е приятел. Дай му сила и ще го превърнеш в свой враг.
— Каква полза има от един слаб приятел? — попита той.
— По-голяма, отколкото от силен враг.
— Ивар не иска да става крал. Защо му е да се обръща срещу мен?
— Това, което иска, е да контролира краля като кученце на каишка. Как би ти харесало да станеш негово кученце?
Гутред се взря във високите порти.
— Все някой трябва да държи Дънхолм — рече с омекнал глас.
— Тогава дай го на мен. Аз поне съм ти истински приятел. Нали не се съмняваш?
— Не, Утред, не се съмнявам. И не съм давал никакви обещания. — Той се пресегна и ме докосна по лакътя, но изражението му бе тревожно, а усмивката пресилена. Ивар ни наблюдаваше отдалеч със змийските си очи. — Можеш ли наистина да превземеш града?
— Смятам, че мога да изкарам Кяртан оттам.
— Как?
— Нека направя малко магия тази вечер — отвърнах, — а утре ти ще поговориш с него. Ще му кажеш, че остане ли вътре, ще го унищожиш. Ще го докараш до просешка тояга, като започнеш с опожаряване на фермите му и на сградите за роби в Гирум. Нека разбере, че докато се противи, не го чака нищо друго освен мизерия, огън и меч. Тогава ще му предложиш изход — да го пуснеш да отплава отвъд морето.
Не това бе желанието ми. Исках Кяртан Жестокия да се гърчи, посечен от Змийския дъх, но засега отмъщението ми не беше толкова важно, колкото изкарването му от крепостта.
— Добре, захващай се с твоята магия тогава — кимна Гутред.
— И ако стане, обещаваш ли, че няма да дадеш града на Ивар?
Той се поколеба, сетне ми протегна десница.
— Ако стане, обещавам да го дам на теб.
— Благодаря, господарю — стиснах я аз, а той ме дари със заразната си усмивка.
Съгледвачите на Кяртан трябва да са останали учудени, когато късно следобед ние се оттеглихме. Не отидохме далеч — останахме да лагеруваме на един склон северно от крепостта, като запалихме огньове, за да покажем присъствието си. После, щом се стъмни добре, аз препуснах обратно към Дънхолм заедно със Ситрик, за да сътворя своята магия. За целта трябваше пак да се превърна в скедугенган, ходещия в сенките. Скедугенганът излиза нощем, когато честните хора се боят да напуснат домовете си. Нощта е времето, в което странни създания бродят по земята — върколаци, призраци, караконджули, елфи и диви зверове.
Но аз винаги съм се чувствал уютно в прегръдката на мрака. От дете се упражнявам да скитам из него, докато накрая сам не се превърнах в едно от тези страховити същества. Щом наближихме, слязохме от седлата и Ситрик поведе конете. И те, подобно на него, бяха уплашени. Аз вървях напред по пътеката към високата порта. Луната се криеше зад облаците и на места трябваше да се придвижвам почти опипом между храсти и скали. Ситрик държеше края на наметката ми, за да не ме изгуби. С изкачването постепенно стана по-лесно, защото в крепостта горяха огньове, чиято светлина служеше за ориентир. Вече виждахме силуетите на стражите, но те не можеха да ни видят в тъмното. Накрая стигнахме нещо като площадка, където пътеката за кратко се спускаше, преди да поеме по последната стръмнина към входа. Тук целият склон бе разчистен от растителност, така че никой враг да не може да се прокрадне незабелязано.
— Стой тук и пази конете — заръчах на Ситрик, като взех от него торбата с отрязаните глави. Той се скри зад дърветата и зачака.
Наредих главите по пътеката, като започнах от площадката и сложих последната само на петдесетина крачки от портата. Усещах как червеите шават по тях, докато ги вадех от торбата. Стараех се да поставям разлагащите се черепи прави, с очи, обърнати към крепостта, и докато приключа, целите ми ръце бяха омазани в слуз. Никой не ме чу и не ме видя. Мракът бе все така безмълвен, като се изключат въздишките на вятъра и ромоленето на реката долу край скалите. Върнах се при разтреперания Ситрик и взех от него черния шал. Омотах го около лицето си, оставяйки само тясна пролука колкото да гледам, а отгоре нахлузих шлема. После зачаках.