Облачното утро настъпваше бавно. Първо на източния хоризонт се появи перлена ивица и известно време нямаше нито мрак, нито светлина, нито сенки, а само студена сивота, в която прилепите, нощните летци, се стрелкаха към своите убежища. После стволовете на дърветата станаха черни, небето избледня, а първите слънчеви лъчи обагриха света в цветове. Заобаждаха се птици. Не толкова много, колкото през пролетта и ранното лято, но можех да различа гласовете на мушитрънчето, чинката и червеношийката, приветстващи настъпването на деня, а в дъбравата под мен един кълвач усърдно зачука с клюна си. Храстите добиха тъмнозелен оттенък, сред който се открояваха яркочервените плодчета на офиката. И тогава стражите зърнаха главите. Разнесоха се викове, а на стената излязоха неколцина души. Знамето се издигна над бастиона, заприиждаха още хора, а после портата се отвори и двама мъже предпазливо излязоха навън. Тежките дървени крила се захлопнаха зад тях, а голямото резе се спусна с глух тропот. Войниците се озъртаха в нерешителност. Аз чаках скрит сред дърветата, с изваден меч в ръка. Черният шал напълно скриваше лицето ми под забралото на шлема, който Хилд бе излъскала до блясък с пясък от реката. Носех черно наметало върху ризницата и високи черни ботуши. Отново бях мъртвият мечоносец, наблюдаващ как двамината пристъпват по пътеката към редицата от окървавени глави. Щом стигнаха първата, извикаха към крепостта, че е на един от хората на Текил. После попитаха какво да правят.
— Изритайте ги в дола — изрева глас от крепостта. Не виждах собственика му, но познах, че е на самия Кяртан. Мъжете се подчиниха и взеха да ритат главите встрани, така че те се търкаляха през високата трева. Накрая остана само една — седмата, и тогава аз излязох от укритието си.
Те видяха воин със забулено в сянка лице, висок и блестящ, с меч и щит в ръка. Видяха мъртвия мечоносец и макар че ни деляха поне десет крачки, а аз не помръдвах и не проговарях, замръзнаха на местата си. После единият нададе тихо скимтене, подобно на котешко мяукане, и двамата едновременно си плюха на петите.
Стоях там под лъчите на изгряващото слънце, а Кяртан и хората му ме гледаха така, сякаш бях самата смърт, дошла да ги навести в пълно бойно снаряжение. После, преди да се сетят да пуснат кучетата и да се уверят, че не съм привидение, а човек от плът и кръв, потънах обратно в гъсталака и се присъединих към Ситрик.
Бях сторил всичко по силите си, за да ужася Кяртан. Сега бе ред на Гутред да го убеди да се предаде. Тогава непристъпната твърдина върху скалата щеше да стане моя, а заедно с нея и Гизела. Смеех да се надявам на тези неща, защото Гутред беше мой приятел и аз виждах бъдещето си също така светло, както неговото. Виждах се как печеля кръвната вражда и атакувам с хората си Бебанбург, за да прокудя оттам коварния си чичо, а Рагнар се връща в Нортумбрия, за да се бие рамо до рамо с мен. Накратко, градях собствените си розови фантазии, забравил, че има богове, а в корените на дървото на живота трите предачки седяха и се смееха.
По-късно същата сутрин заедно с трийсетина конници се отправихме отново към Дънхолм. Клапа яздеше отпред със зелена клонка в ръка, за да покаже, че идваме с мир. Всички носехме ризници, но аз бях оставил разкошния си шлем на грижите на Ситрик. Мъртвият мечоносец вече бе направил своята магия, оставаше само да проверим дали е сработила.
Стигнахме до мястото, откъдето бях наблюдавал двамата мъже да ритат главите от пътеката, и зачакахме. Клапа развяваше енергично клонката, а Гутред се повърташе неспокойно.
— За колко време ще стигнем утре до Гирум? — ме попита накрая.
— До Гирум?
— Да, нали ще ходим там да опожаряваме сградите на робите. Пътьом можем да си устроим и лов с ястреби.
— Ако потеглим призори — обади се Ивар, — ще бъдем там до обяд.
Обърнах поглед на запад, където се трупаха черни облаци.
— Задава се буря — казах.
Ивар шляпна една муха върху шията на жребеца си и кимна навъсено към високата порта.
— Копелето не благоволява да говори с нас.
— Ще ми се да тръгнем утре — каза меко Гутред.
— Няма какво да правим в Гирум — отвърнах.
— Там са сградите за роби на Кяртан, а ти каза, че трябва да ги унищожим. Освен това искам да посетя стария манастир. Чувам, че бил забележително място.