— Нека поне изчакаме да се оправи времето — предложих.
Гутред нямаше възможност да отговори, защото точно тогава в отговор на сигналите на Клапа от крепостта прозвуча рог и всички се смълчахме. Крилата на портата се отвориха и насреща ни излязоха двайсетина мъже. Водеше ги Кяртан, яхнал едър, буен кон. Самият той бе як мъж, с широко лице, буйна брада и малки, подозрителни очи. Носеше тежката си бойна брадва така, сякаш бе перце. Шлемът му бе украсен с чифт гарванови криле, а от широките му рамене се спускаше мръсно бяло наметало. На няколко крачки от нас спря и известно време се взира в нас, без да продума. Опитах да открия в изражението му страх, но то бе просто войнствено и предизвикателно. Все пак, когато проговори, тонът му бе учтив.
— Ърл Ивар, съжалявам, задето не уби Аед.
— Поне аз оживях — отговори сухо Ивар.
— Радвам се за това — каза Кяртан и впери продължително взор към мен. Аз стоях малко встрани от останалите, върху една височинка край пътеката. Вероятно ме позна, досети се, че съм отгледаното от Рагнар момче, коствало едното око на сина му Свен. Но реши да ме игнорира и се обърна отново към Ивар.
— За да победиш Аед, щеше да ти трябва магьосник.
— Магьосник? — учуди се другият.
— Той се бои от старите заклинания. Никога не би вдигнал оръжие срещу човек, умеещ да сваля глави с магия.
Ивар не каза нищо. Вместо това погледна към мен, като по този начин издаде мъртвия мечоносец, и увери Кяртан, че има работа не със свръхестествено същество, а с един стар враг. По лицето на Кяртан се разля облекчение. Той изведнъж се изсмя кратко и презрително, но вместо към мен насочи вниманието си към Гутред.
— Кой си ти?
— Твоят крал — рече Гутред.
Кяртан се изсмя отново, вече успокоен, че не е изправен пред черна магия.
— Тук е Дънхолм, пале такова. Ние нямаме крал.
— И все пак аз съм тук — отвърна Гутред, равнодушен към обидата. — И ще остана, докато костите ти не се белнат под слънцето на Дънхолм.
Репликата се стори забавна на Кяртан.
— Да не си мислиш, че ще ме умориш от глад? Ти и твоите свещеници? Слушай, пале. Докато има риба в реката и птици в небето, Дънхолм няма да падне. Можеш да висиш тук, докато хаосът не обгърне света, и аз пак ще бъда по-сит от теб. Защо не му го обясниш, ърл Ивар?
Ивар само сви рамене, сякаш амбициите на Гутред не го засягаха.
— Е — продължи Кяртан, облягайки брадвата на рамото си, сякаш за да подчертае, че няма да има нужда от нея. — Какво си дошъл да ми предложиш, пале?
— Ще те пусна да отидеш до Гирум — рече Гутред — и ще ти осигуря кораби, за да отплаваш. Хората ти могат да дойдат с теб, освен онези, които искат да останат в Нортумбрия.
— Просто си играеш на крал, момче — промълви Кяртан и погледна отново към Ивар. — Ти признаваш ли властта му?
— Признавам я — отговори с безизразен тон онзи.
— На мен ми харесва тук, пале — продължи Кяртан. — Харесва ми Дънхолм и искам само да ме оставят на мира. Нямам апетит нито към трона ти, нито към земите ти. Виж, ако имаш жена и е достатъчно хубава, може и да й посегна. Затова нека се споразумеем така. Махни се оттук и аз ще забравя за съществуването ти.
— Ти нарушаваш реда във владенията ми — възрази Гутред.
— Ако не изчезнеш веднага от погледа ми, такъв ред ще ти дам, че свят ще ти се извие — изръмжа Кяртан със заплаха, която сепна събеседника му.
— Значи отхвърляш предложението ми? — попита Гутред. Бе изгубил противостоенето и го знаеше.
Кяртан поклати глава така, сякаш се дивеше докъде е стигнал светът.
— И наричате това крал? — подхвърли към Ивар. — Ако ви трябва крал, поне си намерете мъж.
— Чувам, че този крал е бил достатъчно мъж, за да опикае главата на сина ти — обадих се за първи път аз. — И че Свен е отпълзял като бито куче. Отгледал си страхливец, Кяртан.
— С теб имам отделна работа — посочи ме с брадвата той. — Не е днес денят да те накарам да пищиш като девойка, но и този ден ще дойде. — Сетне ме заплю, врътна коня си и без повече приказки препусна към портата. Хората му го последваха.
Гутред се взираше подир тях, а аз се взирах в Ивар, който умишлено бе провалил плана ми. Навярно се бе досетил, че Дънхолм ми е обещан, ако падне, и затова правеше всичко възможно това да не се случи. Той ме погледна, каза нещо на сина си и двамата се засмяха.