— Вдругиден — обърна се към мен Гутред — започваш работа по стената. Ще ти дам двеста души да я изградиш.
— Защо не още утре?
— Защото първо ще отскочим до Гирум. Отиваме на лов!
Свих рамене. Кралете си имат приумици, а този крал искаше да ловува.
Върнахме се в Кънкасестър и там заварихме двамата монаси, Джанбърт и Айда, които бяхме пратили да търсят оцелели от армията на Ивар.
— Открихте ли някого? — попитах ги, щом слязохме от конете.
Джанбърт само се опули насреща ми, сякаш въпросът ми го озадачаваше, докато Айда припряно отвърна:
— Никого не открихме.
— Значи сте си изгубили времето.
Джанбърт се подсмихна на думите ми, или може би така ми се е сторило заради кривата му уста. После и двамата бяха привикани от Гутред да му разкажат за пътуването си, а аз отидох при Хилд и се поинтересувах дали християните имат проклятия.
— Ако знаеш някакви, направи ги на Ивар — казах. — Нека целият ви пъкъл се стовари върху главата му.
Същата вечер Гутред се помъчи да повдигне духа ни, давайки пир за всички, които го бяха придружили на срещата с Кяртан. Събрахме се в една ферма в долината под хълма, който абат Едред гласеше за своята църква. Поднесоха ни задушено овнешко, прясна пъстърва, хубаво пиво и пресен хляб. След вечеря слушахме арфа и аз разказах историята за това как Алфред бе влязъл в Сипанхам, предрешен като арфист. Всички се засмяха, щом стигнах до мястото, където един датчанин го бе цапардосал, задето не свири добре. Щом Ивар си тръгна, абат Едред, който също беше сред гостите, прикани да се произнесе вечерна молитва. Християните се събраха около огнището, а аз останах сам с Гизела край вратата. Тя имаше кесия от агнешка кожа, окачена на колана, и докато Едред мълвеше напевно молитвените слова, я отвори и извади снопче рунически пръчки — тънки и бели, пристегнати с вълнен конец. Лицето й се извърна към мен в ням въпрос дали да ги хвърли и аз кимнах. Тя протегна ръка пред себе си, затвори очи и ги пусна.
Пръчките паднаха в обичайното си безредие, а Гизела приклекна до тях. Стоя така дълго време и се взира в сумрака, озаряван от догарящия огън. Един или два пъти ме погледна, а сетне най-неочаквано заплака.
— Какво има? — докоснах я по рамото.
Тогава тя запищя. Просто вдигна глава към опушените греди на тавана и нададе вой:
— Не, не!
Едред сепнато млъкна насред изречението. Хилд се впусна към нас и прегърна ридаещото момиче, но Гизела се откъсна от нея и отново се приведе над купчината пръчки.
— Не! — извика за трети път.
— Гизела! — дотича и брат й. — Успокой се.
В отговор тя замахна и го зашлеви силно през лицето, а после започна да пъшка, сякаш се задушаваше. Гутред, с почервеняла буза, събра пръчките от пода.
— Това са скверни предмети, господарю — рече Едред. — Езическо вещерство.
— Отведете я. Сложете я да спи — нареди Гутред на Хилд и още две прислужници, привлечени от суматохата.
— Дяволът се е вселил в нея — настоя Едред.
— Какво е видяла? — попита ме Гутред.
— Не ми каза.
Той замълча и за момент ми се стори, че зърнах сълзи в очите му. После решително тръгна към огнището и хвърли пръчките върху жарта. Те пламнаха буйно, с краткотраен пукот, преди да се превърнат в овъглени останки.
— Какво предпочиташ: сокол или ястреб? — обърна се към мен Гутред.
Повдигнах озадачено вежди.
— Утре, за лова — поясни той.
— Сокол — отвърнах.
— Добре, тогава можеш да вземеш Вихрушка. — Това бе името на една от птиците му.
По-късно през нощта Хилд ми каза, че Гизела е болна и има треска, вероятно от храната. На сутринта купих комплект рунически пръчки от един от хората на Улф. За разлика от изгорените тези бяха черни и по-дълги. Платих добра цена за тях. Отнесох ги в шатрата на Гизела, но жените не ме пуснаха да я видя. Тогава ги оставих и тръгнах на лов. А беше по-добре да ги хвърля, за да видя собственото си бъдеще.
Денят беше горещ. Небето на запад още се въсеше, но облаците не приближаваха, а слънцето печеше немилостиво, така че малцина от двайсетината войници, които ни съпровождаха за охрана, носеха ризници. Не очаквахме да срещнем врагове. Гутред яздеше напред, а сред нас бяха също Ивар и синът му, Улф, както и монасите Джанбърт и Айда, дошли да кажат молитви за събратята си, изклани някога в Гирум. Не споделих, че и аз съм присъствал на клането, което бе дело на Рагнар-старши. Той имаше причина да го извърши — монасите бяха причинили смъртта на датчани и трябваше да бъдат наказани, макар днес версията да гласи, че те просто невинно се молели и загинали като безгрешни мъченици. Всъщност бяха зли насилници и убийци на жени и деца, но какъв шанс има истината, щом свещениците захванат да разправят истории?