Гутред, обзет от трескава веселост, бъбреше непрестанно, смееше се на собствените си шеги и се стараеше да предизвика усмивка дори върху черепоподобното лице на Ивар. Последният рядко отваряше уста, освен за да даде съвет на сина си относно ловуването. Аз носех обещания ми сокол, но отначало яздехме през гориста местност, където той не можеше да се прояви за разлика от ястреба на Гутред, който имаше преимущество сред клоните и свали две врани, предизвиквайки възторжените възгласи на господаря си. Едва с достигането на откритото пространство край реката моят сокол се издигна високо в небето и видя патица. Спусна се връз нея, но я пропусна и патицата бързо намери укритие в гъсталака.
— Нямаш късмет днес — подхвърли ми Гутред.
— Никой от нас няма да има, щом връхлети бурята — посочих сгъстяващите се облаци.
— Не бой се, тя ще удари най-рано довечера — махна небрежно с ръка той.
С наближаването на Гирум дадохме птиците на прислужниците. Реката течеше вляво от нас, а право напред се белееха каменните сгради на манастира, издигнати там, където брегът се извисяваше над солените мочурища. Беше време на отлив и тръстиковите рибарски кошове се виждаха в коритото, което на изток се сливаше с морето.
— Гизела има треска — рече Гутред.
— Същото чух и аз.
— Едред обеща, че ще я докосне с покривалото от лицето на свети Кътбърт. То щяло да я изцели.
— Не се и съмнявам — отвърнах чинно. Пред нас Ивар и синът му яздеха сред дузина свои поддръжници в доспехи. Ако сега се обърнеха, можеха без проблеми да убият и двама ни, затова улових коня на Гутред за юздата, изчаквайки Улф и хората му да ни настигнат. Кралят не се възпротиви, но постъпката му се стори забавна.
— Той не ни е враг, Утред.
— Рано или късно ще трябва да го убиеш. Едва тогава ще бъдеш в безопасност.
— А сега не съм ли?
— Разполагаш с малка и необучена армия, а Ивар няма да миряса. Ще събира датчани, ще ги въоръжава с мечове, копия и щитове, докато отново не стане господар на Нортумбрия. Сега е слаб, но няма вечно да остане такъв. Затова иска Дънхолм, за да си стъпи на краката.
— Знам — отвърна търпеливо Гутред. — Знам всичко това.
— Ако омъжиш Гизела за сина му, колко войници ще ти донесе това?
— А колко войници ще ми донесеш ти? — отвърна остро той. Сетне, без да дочака отговор, пришпори коня и препусна нагоре по хълма към останките от манастира, използвани като казарма от хората на Кяртан. Между порутените стени бе вдигнат тръстиков покрив, под който имаше дървени нарове, а също и огнище. Но пепелта в него отдавна бе изстинала — обитателите явно се бяха прибрали в Дънхолм още преди ние да прекосим реката, идвайки насам.
Северно от хълма, в широката долина между манастира и старата римска крепост край морето, бяха разположени сградите за робите — обикновени бараки, заградени подобно на кошари. Те също пустееха. В крепостта живееха неколцина души, чиято задача бе да палят сигналния фар в случай, че откъм устието на реката дойдат нашественици. Съмнявах се фарът някога да е използван, защото никой датчанин не би нападнал земите на Кяртан, но под хълма, точно където река Тине правеше своя завой към морето, имаше закотвен кораб.
— Ще видим какво търси тук — рече заканително Гутред, сякаш възприемаше присъствието на съда като лична обида. После нареди на хората си да съборят оградите и да ги запалят заедно с бараките. — Изгорете ги така, че и помен да не остане! — им заповяда. Изчака, докато работата започне, сетне се обърна ухилено към мен.
— Е, ще отидем ли да проверим кораба?
— Надали е боен — казах, съдейки по сравнително късия кил и широкия корпус. — Прилича ми по-скоро на търговски.
— Тогава нека знае, че тук повече няма търговия. Поне не и с роби.
Препуснахме, съпроводени от дузина мъже, сред които Улф, Ивар със сина му, а също и Джанбърт, който се влачеше подир нас и не спираше да увещава Гутред да възстанови манастира.
— Нека първо довършим църквата на свети Кътбърт — опита да възрази той.