Кралят отмести взор към кораба, после обратно към мен и накрая се насили да отвори уста.
— Ще тръгнеш невъоръжен, защото ще се превърнеш в същото, което бях аз. Това е цената на Дънхолм.
Сърцето замря в гърдите ми. Трябваше да минат няколко секунди, докато се убедя, че слухът не ме е излъгал.
— Продаваш ме в робство? — изрекох прегракнало.
— Напротив, платих, за да те поробят. Затова върви с Божията помощ, Утред.
Тогава мразех Гутред в червата, макар една малка част от мен да осъзнаваше, че той просто е безскрупулен, а това е присъщо на кралете. Сметката сочеше, че аз мога да му предоставя само два меча, а чичо ми Елфрик — триста, и той бе направил своя избор. Проблемът беше не в избора, а в моята наивност, попречила ми да предвидя развоя на събитията.
— Върви! — рече по-рязко той, а аз мислено се заклех да отмъстя и пришпорих Уитнер. Жребецът се впусна напред, но в него веднага се блъсна конят на Ивар и го извади от равновесие. Той падна на колене, повличайки ме със себе си.
— Не го убивайте! — извика Гутред и синът на Ивар ме удари в слепоочието с плоското на меча. Паднах и докато се изправя, Уитнер вече бе отведен встрани, а неколцина души ме бяха наобиколили с насочени оръжия. Кралят не бе помръднал от мястото си, затова пък иззад него, с усмивка върху уродливото лице, надничаше Джанбърт. Едва тогава разбрах.
— Това копеле ли уреди всичко? — попитах Гутред.
— Брат Джанбърт и брат Айда живеят под покрива на чичо ти — призна той.
Какъв глупак бях само. Още от идването си в Кеър Лигалид двамата монаси бяха уреждали моята съдба под носа ми, без аз дори да усетя.
Отупах прахта от кожената си туника.
— Ще ми направиш ли една услуга, господарю?
— Стига да мога.
— Предай меча и коня ми на Хилд. Дай й всичките ми вещи и й заръчай да ги пази.
— Ти няма да се върнеш повече, Утред — рече меко той.
— Въпреки това ми обещай.
— Добре, ще го направя. Но първо ми дай меча.
Откачих Змийския дъх от колана си. Мина ми мисълта да го извадя и да окървавя добре наточеното му острие, но само щях да умра, преди да успея да мигна. Затова целунах дръжката му и го протегнах към Гутред. После свалих от ръцете си гривните, тези отличителни знаци на воина.
— Ще дадеш и тях на Хилд, нали?
— Да — пое ги той и кимна към четиримата търговци на роби, които ме чакаха. — Ърл Улф намери тези мъже. Те нямат представа кой си. Знаят само, че трябва да те отведат.
Анонимността беше един вид подарък. Ако търговците на роби знаеха как копнее да ме докопа Елфрик или колко би платил Кяртан Жестокия за очите ми, надали щях да преживея и седмица.
— Сега върви — изкомандва Гутред.
— Можеше просто да ме прокудиш — отбелязах с укор.
— Чичо ти си имаше цена. Искаше те мъртъв, но склони и на това.
Устремих взор зад него, където черните облаци на запад се кълбяха като планини. Вече бяха много по-близо, а във въздуха се усещаше студен полъх.
— И ти трябва да вървиш, господарю. Защото идва буря.
Той не каза нищо и аз поех към брега. Съдбата е неумолима. В корените на дървото на живота трите предачки бяха решили, че не ми се полага повече от златната нишка, правеща живота ми щастлив. Помня как чакълът скърцаше под ботушите ми, а белите чайки летяха свободни над мен.
Оказа се, че греша за четиримата мъже. Те все пак бяха въоръжени, но не с копия или мечове, а с къси, тежки палки. Наблюдаваха внимателно приближаването ми и аз знаех какво ще последва, затова не опитах да се съпротивлявам. Щом се озовах до тях, един пристъпи напред и ме ръгна в корема, за да ми изкара въздуха. Друг ме халоса по слепоочието и аз паднах на земята. Получих още един удар и след него вече не помня нищо. От нортумбрийския благородник, мечоносеца, мъжа, убил Уба Лотброксон край морето и съборил Свейн Белия кон от седлото се бях превърнал в най-обикновен роб.
Част втора
Червеният кораб
Глава пета
Собственикът на кораба и мой господар се наричаше Свери Равнсон — един от четиримата, оказали ми такъв топъл прием. Той бе една глава по-нисък от мен, десет години по-стар и два пъти по-широк. Имаше лице, плоско като лопата на гребло, сплескан, безформен нос, черна брада, прошарена с бели косми, три зъба и никакъв врат. Говореше рядко и бе един от най-силните мъже, които съм срещал.