Корабът му носеше името „Търговец“, ясно намеквайки за предназначението си. Беше здраво построен, със солиден такелаж и пейки за шестнайсет гребци, макар че в момента разполагаше само с единайсет, поради което Свери бе щастлив да попълни бройката с мен. Всички гребци бяха роби. Петимата членове на екипажа никога не докосваха весло — тяхната задача беше да сменят Свери на руля, да се грижат ние да работим усърдно и да не бягаме, както и да изхвърлят труповете през борда, ако някой от нас умреше. Двама бяха норвежци, подобно на Свери, двама — датчани, а петият бе фризиец, наречен Хака. Първо свалиха хубавите ми дрехи, оставяйки само ризата, и ми хвърлиха чифт въшливи, съдрани панталони. Хака занити робските окови около глезените ми, после съдра ризата на лявото ми рамо и издълба с късо ножче в плътта ми голяма буква „С“. Кръвта рукна надолу към лакътя, смесвайки се с първите капки дъжд.
— Трябваше да те жигосам — поясни Хака, — но на борда не се пали огън.
После загреба черна мръсотия от дъното на кораба и я втри в прясната рана. Тя се възпали и дълго след това гноеше и ми причиняваше треска, но щом зарасна, инициалът на Свери остана татуиран в кожата ми. Нося го и до ден-днешен.
Впрочем малко остана всички да загинем още преди белегът да е зараснал. През онази първа нощ вятърът внезапно се усили и се съчета с отлива, подгонвайки разпенени ручеи надолу по устието на реката. „Търговец“ започна да се мята, шибан от летящия хоризонтално дъжд. Целият корпус се тресеше от течението, мъчещо да ни издърпа навътре в морето. Въжето на котвата, която представляваше просто голям плосък камък с дупка в средата, се изпъваше и я влачеше по дъното.
— Гребете! — изрева Свери и пресече въжето. — Гребете, ако ви е мил животът, копелета!
— Гребете! — поде и Хака, като ни зашиба с камшика.
Отначало помислих, че иска да вкара кораба в речното корито, където щяхме да заседнем, но да бъдем в сравнителна безопасност, а после можехме да излезем с прилива. Но Свери имаше пълен трюм със стока и се боеше, че ако навлезем навътре в сушата, тя ще бъде разграбена от полудивите обитатели на копторите около Гирум. Затова пое курс към морето. Предпочиташе риска да загине сред вълните пред този да бъде заклан на сушата. Така попаднахме в сивия, непрогледен хаос на стихията. Планът му бе да свие на север и да намери убежище зад първия нос — не чак толкова лоша идея, но сметката му излезе крива заради силата на бурята. Опъвахме жили до скъсване, а камшикът играеше по гърбовете ни, но не успявахме да свърнем обратно към брега. Като за капак час по час трябваше да пускаме веслата, за да изгребваме нахлуващата през бордовете вода. Това продължи през цялата нощ и аз добре помня смазващата костите умора и страха от грамадните, невидими талази, които ревяха под нас и ни подхвърляха като орехова черупка. На моменти се обръщахме странично и тогава ми се струваше, че неминуемо ще се обърнем. Сграбчвах конвулсивно пейката, веслата чаткаха по обшивката на корпуса, а аз тънех до кръста в бяла пяна. Но като по чудо „Търговец“ всеки път изплуваше и ние наново се залавяхме да изчерпваме вода. Как успя да не потъне — не ми е ясно и до днес.
Утрото ни завари прогизнали като мишки във все още гневното, но вече не така убийствено море. Земя не се виждаше никъде. Глезените ми бяха целите разкървавени от впилите се окови, но аз продължавах да изхвърлям ведро подир ведро. Никой друг не помръдваше. Останалите роби, чиито имена още не бях успял да науча, лежаха по пейките като пребити кучета, а екипажът се бе скупчил под навеса, където Свери държеше здраво рулевото весло. Докато работех, усещах как тъмните му очи ме наблюдават. Бях изранен и капнал от изтощение, но не исках да показвам слабост. Ръцете ме боляха, очите ми лютяха от солта, а стомахът ми се свиваше конвулсивно. В краката ми се плискаха следи от повръщано, но не бяха от мен.
Накрая ме спря самият Свери, като дойде и ме шибна с камшик през раменете. След минута двама от хората му ни донесоха стар хляб, разквасен в морска вода, и мях вкиснато пиво. Никой не продумваше. Вятърът свиреше злостно в кожените ремъци, привързани за късата мачта, вълните блъскаха кила, а дъждът продължаваше неспирно да вали. Стиснах амулета на шията си. Бяха ми го оставили, защото бе изрязан от обикновена кост и нямаше никаква стойност. Молех се на всички богове, които знаех. На Ньорд да ме опази жив в бушуващото море, а на останалите — за отмъщение. Мислех си, че Свери и хората му все някога трябва да заспят, а щом това стане, ще ги убия. Но аз заспах преди тях и докато бурята постепенно губеше яростта си, всички тънехме в дълбок сън. Накрая ние, робите, бяхме разбудени с ритници, за да вдигнем платното, и корабът се понесе на изток под сиви небеса.