Свери беше добър не само в управлението на роби, но и в правенето на пари. Монетите буквално се стичаха в ръцете му и той ги събираше в голям дървен сандък, който държеше в трюма.
— Ще ви се да си топнете ръчичките в меда, нали? — обърна се веднъж подигравателно към нас, докато плавахме край поредния безименен бряг. — Да ме ограбите, а? Миризливци такива! Ще ви избия до един, да знаете! Ще ви издавя. Ще ви натикам тюленови фъшкии в гърлата, докато пукнете. — Мисълта, че може да посегнем на имането му, разпалваше неговото красноречие, а ние гледахме надолу и мълчахме.
Зимата вече наближаваше и аз знаех само приблизително къде се намираме — някъде на север, близо до Дания. След като продадохме последната си стока, не купихме нова, а се насочихме с празния кораб покрай безлюдни пясъчни плажове, докато накрая не свърнахме в устието на плитък, обрасъл с тръстики поток. Беше прилив и щом водата започна да се отдръпва, „Търговец“ заседна в тинята. Наоколо нямаше селище, а само дълга, ниска постройка със сламен покрив. От дупката на покрива й се виеше дим. Пищяха чайки. От постройката излезе жена и с радостен вик се затича към Свери, който тъкмо слизаше от борда. Той я грабна в обятията си и я завъртя в кръг. Подир нея изскочиха и три деца. Той даде на всяко по шепа сребро, а сетне взе да ги гъделичка, прегръща и подхвърля във въздуха.
Очевидно тук възнамеряваше да подготви кораба за зимуване. Нареди ни да разтоварим баласта от камъни, да свалим платното, мачтата и такелажа и да го извлечем нагоре по брега, далеч от обхвата и на най-високия прилив. Задачата беше тежка и се наложи да заеме чифт волове от свой съсед, живеещ от другата страна на мочурището. Най-големият му син, момче на десетина години, много се забавляваше да ръчка животните и нас с остена. Зад къщата имаше барака за роби, направена цялата от дървени трупи, включително и покривът. В нея спяхме с окови на краката. През деня работехме — чистехме мръсотията от трюма на кораба, стържехме от корпуса налепите и водораслите. Простряхме платното да го изпере дъждът и зяпахме жената на Свери, докато го кърпеше с костена игла. Тя бе набита и късокрака, с месести бедра и кръгло, сипаничаво лице. Ръцете й бяха груби и червени от работа. Далеч не можеше да се нарече красива, но ние бяхме толкова зажаднели, че не откъсвахме очи от нея. Това толкова забавляваше нашия собственик, че веднъж дори й бръкна в пазвата и през смях ни показа едната й едра, бяла гърда. Аз сънувах Гизела, но колкото и да се напрягах, все не можех да видя лицето й и сънищата не ми носеха утеха.
Хранеха ни с овесена каша, супа от змиорки, тричав хляб и рибена чорба, а щом падна мраз, ни хвърлиха купчина мръсни овчи кожи. Зъзнехме в своята барака, слушахме воя на вятъра и гледахме снега през процепите в стените. Беше студено — толкова студено, че един от саксонците умря. Няколко дни беше трескав, а после просто издъхна. Двама от хората на Свери отнесоха тялото му до потока и го хвърлиха край леда, така че следващият прилив да го отнесе. Наблизо имаше гора и на всеки няколко дни ни водеха там да сечем дърва за огрев. Даваха ни брадви, но знаех, че нямам шанс да нападна пазачите — оковите ни нарочно бяха твърде къси, за да не можем да направим пълен разкрач, а и те бяха въоръжени с лъкове, стрели и копия. Щях да загина, преди да успея да ги достигна. Един от датчаните все пак опита — затича се тромаво насреща им, но те го улучиха със стрела в корема. Той се преви надве, а те го убиха много бавно, оставяйки го да пищи в агония. Кръвта му обагри снега на метри наоколо, което трябваше да послужи като урок за всички нас. Затова ние просто поваляхме дърветата, очиствахме дънерите от клоните, цепехме ги с клинове, отнасяхме цепениците и се прибирахме обратно в робската си барака.
— Как ми се ще да докопам някое от дечицата му — каза Финан на следващия ден. — С радост ще удуша малкото копеленце.
Останах поразен, понеже никога не бях чувал толкова дълго изказване от него.
— Не е ли по-добре да ги вземем за заложници? — подхвърлих.
— Но те знаят, че не бива да ни доближават — продължи той, игнорирайки репликата ми. Говореше датски със странен акцент. — Ти си бил воин, нали?
— И още съм — отвърнах. Двамата клечахме на тревата пред бараката, където снегът се бе поразтопил, и чистехме херинга с тъпи ножове. Чайките с писъци се боричкаха за вътрешностите, а един от хората на Свери седеше пред дългата къща и ни пазеше. Върху скута му лежеше лък, а на колана му бе препасан меч. Зачудих се откъде Финан знае какъв съм, защото никога не бях говорил за миналото си. Нито бях разкрил истинското си име, предпочитайки да ме знаят като Осберт. По рождение действително съм Осберт, но после са ме прекръстили на Утред, защото по-възрастният ми брат е умрял, а баща ми е държал най-големият му син да се нарича така. Но Утред беше гордо, благородно име и аз не желаех някой да го използва на борда на „Търговец“. Щях да го пазя в тайна, докато не избягам от робството. — Как се досети? — попитах.