— Това клане ли? — попитах презрително, сочейки с върха на меча към плаващото във водата тяло.
— Не, заради победата над Гутрум, за която чухме. Вярно е, нали?
— Да, вярно е. Аз бях там. — Прибрах Змийския дъх в ножницата, обърнах се и махнах на Торкилд, който отвърза кораба и загреба към нас. Викнах му на датски, че саксонците на Егберт са се вдигнали срещу датчаните, но че тези войници са обещали да не го закачат, ако идва с мир.
— Ти какво би сторил на мое място? — викна в отговор той. Гребците подръпваха леко веслата, за да удържат кораба неподвижно срещу течението.
— Върни се обратно по реката. Намери датски бойци и чакай, докато не разбереш накъде духа вятърът.
— А ти?
— Аз ще остана тук.
Торкилд бръкна в кесията на колана си и хвърли нещо към мен. То проблесна в последните слънчеви лъчи и се изгуби сред лютичетата, от които жълтееше пасището.
— Това е заради съвета ти. Бъди здрав, който и да си!
Сетне се зае да обръща кораба, което бе трудна маневра, защото килът му бе дълъг почти колкото ширината на река Уз. Но той се справи умело и скоро веслата го понесоха надолу по течението, далеч от моето съществуване. По-късно открих, че складът му е бил разграбен, едноръкият датски пазач убит, а дъщеря му — изнасилена, така че съветът ми действително си е струвал сребърната монета, хвърлена от Торкилд.
— Отпрати ли го? — попита с негодувание единият от брадатите.
— Нали казахте, че може да живее — отвърнах и се наведох да намеря шилинга в тревата. — Та как узнахте за победата на Алфред?
— Един свещеник дойде и ни разказа, милорд.
— Свещеник?
— Да, пристигна чак от Уесекс. Носеше ни послание от Негово Величество.
Близко бе до ума, че Алфред ще иска новината за разгрома над великата армия на Гутрум да се разпространи из цяла саксонска Англия. Оказваше се, че е пратил свещеници на длъж и шир да носят вестта, че Уесекс е победил, а Господ и неговите светии са го дарили с триумф. Един от тези емисари бе пристигнал при крал Егберт в Йоферуик само ден преди мен, поставяйки началото на цялото безумие.
Божият служител бе яздил през цялата завладяна от датчаните Мерсия, скрил расото си във вързоп отзад на седлото. Местните саксонци му бяха предоставяли подслон и свежи коне, бяха го превеждали покрай датските гарнизони, за да стигне жив и здрав до Нортумбрия и да предаде на крал Егберт благата вест. Но онова, което правеше новината още по-близка до сърцата на нортумбрийските саксонци, бе наглото твърдение, че самият свети Кътбърт се явил на Алфред в съня му и му показал пътя към победата. Този сън го споходил през онази пораженческа зима на остров Етелингег, където шепа саксонски бегълци се криеха от датското нашествие. Работата бе там, че за поданиците на Егберт нямаше по-тачен светец от Кътбърт. Северно от река Хъмбър Кътбърт бе същински идол, най-благочестивият християнин, живял някога на земята. В цяла Нортумбрия надали имаше саксонско домакинство, в което да не му отправят ежедневни молитви. Възторгът, че славният местен светец е помогнал за прогонването на датчаните от Уесекс, явно бе изпил и последните капки здрав разум от главата на крал Егберт. Той без съмнение е негодувал, задето датчаните го държат като кученце на каишка, и е имал пълното право да се радва на победата на Алфред. Но е трябвало да го стори тихо — да благодари на отчето, донесло вестта, а сетне да му запуши устата с парцал. Вместо това той бе наредил на Улфхер, своя архиепископ, да отслужи празнична молитва в най-голямата градска църква. Улфхер, който не бе вчерашен, веднага се бе престорил на болен и бе отишъл да се лекува в провинцията. За сметка на това един глупак на име отец Хротуерд бе заел неговото място, изнасяйки в храма пламенна проповед, провъзгласяваща, че свети Кътбърт е слязъл от небесата, за да поведе западните саксонци към победата. Налудничавото твърдение на свой ред бе убедило саксонците от Йоферуик, че Господ и свети Кътбърт са на път да избавят и тяхната земя от гнета на датчаните. Така бе започнала касапницата.
Научих всичко това с влизането ни в града. Научих още, че в него имало по-малко от сто датски войници — останалите отишли на север под командването на ърл Ивар да спрат шотландската армия, пресякла границата. Никой не помнеше такова нашествие да се е случвало преди, но южните Скоти имаха нов крал, заклел се да направи Йоферуик своя столица, затова се бе наложило да му бъде даден урок.
Ивар бе истинският владетел на Южна Нортумбрия. Ако му хрумнеше да се провъзгласи за крал, нямаше кой да му попречи, но по-удобно бе на трона да седи послушен саксонец, който да събира данъците и да държи сънародниците си мирни и тихи. Така Ивар оставаше свободен да върши онова, което бе в кръвта му — да воюва. Той бе от фамилията Лотброк, а те се хвалеха, че никой мъж от тяхното коляно не е умирал в леглото си. Всички загиваха в битка, с оръжие в ръка. Бащата на Ивар и единият му чичо бяха оставили костите си в Ирландия, докато Уба, третият от братята Лотброк, бе паднал от моя меч при Синуит. Сега Ивар, последният от войнолюбивото семейство, настъпваше срещу скотите и се бе заклел да доведе техния крал в Йоферуик, окован в робски вериги.