Тук Финан намери свои сънародници ирландци, а аз открих саксонец, пленен от датчаните в Източна Англия. От него научих, че крал Гутрум се е завърнал там под името Етелстан и гради църкви. Алфред, доколкото той знаеше, бе жив и здрав. Датчаните от Източна Англия засега не се опитвали да нападат Уесекс, но Алфред усилено укрепвал границата с тях. Човекът нямаше сведения за Рагнар-младши и останалите датски заложници, нито бе чувал новини около Гутред и Нортумбрия, затова аз се изправих насред лагера и извиках на висок глас:
— Има ли тук някой от Нортумбрия? — Хората само ме зяпаха тъповато, затова повторих: — Някой от Нортумбрия?
Този път едно момиче се обади иззад стобора, преграждащ мъжката част от женската. Мъжете се скупчиха да я зяпат през пролуките на дъските, но аз ги разбутах встрани, за да я разпитам. Оказа се, че е саксонка, петнайсетгодишна, дъщеря на кожар от Онрипум. Баща й задлъжнял на ърл Ивар и за да си върне парите, Ивар взел нея и я продал на Кяртан.
— Кяртан? — едва повярвах на ушите си.
— Да, Кяртан — кимна мрачно тя. — Той ме изнасили, а после ме препродаде на тези мръсници.
— Значи още е жив? — попитах.
— Разбира се, че е жив.
— Но обсаден, предполагам?
— Не и докато аз бях там.
— А Свен, синът му, при него ли е?
— Да, той също ме изнасили — бе отговорът.
Много по-късно успях да сглобя цялата история. Гутред и Ивар с помощта на моя чичо Елфрик опитали да сломят крепостта Дънхолм с глад, но зимата се оказала тежка, а войниците мрели от студ и болести. Кяртан от своя страна им предложил откуп и те приели среброто му. В добавка Гутред изтръгнал от него обещание, че няма да напада свещеници. Известно време условието било спазвано, но църквата била твърде богата, а Кяртан — твърде алчен, затова не след дълго нарушил думата си и пак започнал да убива Божи служители и да ги продава в робство. Колкото до ежегодната дан, с която се ангажирал към Гутред, Елфрик и Ивар, тя била платена един-единствен път. Накратко, нищо не се променило. Кяртан кротнал за някой и друг месец, но след като преценил силата на враговете си, отново навирил опашка. Дъщерята на кожаря от Онрипум не знаеше нищо за Гизела, дори не бе чувала за нея. Реших, че вероятно е умряла, и за първи път познах отчаянието. През нощта плаках. Спомнях си Хилд и със страх се чудех какво ли е станало с нея. Спомнях си целувката с Гизела под дърветата и всички свои мечти, които сега изглеждаха толкова далечни и непостижими.
Имах законна съпруга в Уесекс, за която не знаех нищо, а, честно казано, не ме беше и грижа. Смъртта бе отнесла невръстния ми син. Бе отнесла и Исеулт. Тънех в неведение за Хилд и бях изгубил всички шансове да спечеля Гизела. Затова седях в тъмната барака, потънал в самосъжаление, а по бузите ми се стичаха сълзи. Финан ме видя и също се разплака, явно при спомена за собствения му дом. Помъчих се да разпаля наново гнева си, защото само той ме поддържаше жив, но гневът не идваше. Вместо това ридаех безспир, сломен от мисълта, че съм обречен да тегля веслото, докато не умра, а после да бъда хвърлен зад борда като куче.
— Ти и аз — долетя до мен гласът на Финан в мрака. Цареше хлад, макар да беше лято.
— Ти и аз? — попитах, стискайки клепачи в опит да спра сълзите си.
— Да, приятелю. С мечове в ръце. Ще се случи, помни ми думата.
Искаше да каже, че отново ще бъдем свободни и ще осъществим своето отмъщение.
— Мечти — поклатих глава.
— Не! — изръмжа гневно той, допълзя до мен и сграбчи ръката ми в своята. — Не се предавай. Ние сме воини!
Бях воин навремето, рекох си. Сияех в бронята и шлема си, но сега бях мръсен, въшлив, недохранен и сломен.
— Ето, вземи — подаде ми Финан някакъв предмет. Беше гребен от еленов рог, който по някакъв начин бе успял да задигне от стоката и да скрие сред дрипите си. — Да заприличаш на човек.
Сресах косата си, която бе порасла почти до кръста. Разчепквах сплъстените кичури и вадех въшки измежду зъбите на гребена. На сутринта Финан я сплете на плитки, а аз сторих същото за него.