— В моето племе войниците носят косите си така, а ние с теб сме войници — поясни той.
— Не сме никакви войници, а жалки, парцаливи роби — отвърнах. Но отчаянието ми бе отминало като морска буря и гневът отново ме изпълваше с решимост.
На следващия ден натоварихме „Търговец“ със слитъци мед, бронз и желязо. Вкарахме в трюма бурета с пиво и запълнихме оставащото място със солено месо, самуни корав хляб и качета със солена треска. Свери се присмя на сплетените ни коси.
— Ей, вие двамата — викна подигравателно. — Решили сте да се харесате на жените, или сами се правите на жени?
Ние не отговорихме и той ни остави на мира. Беше в необичайно добро и приповдигнато настроение, понеже обичаше да плава, а съдейки по количеството провизии, този път ни очакваше дълго плаване. Руническите пръчки явно му бяха предсказали успех в начинанията, защото дори попълни екипажа с трима нови роби, всичките фризийци. Още с тръгването обаче ни сполетя премеждие. Малко след като Хайтхабу се изгуби от погледите ни, зад нас се лепна друг кораб.
— Пирати — обяви мрачно Хака.
Носехме се на север с цялата скорост, която ни предоставяха платното и греблата, но враговете бавно ни застигаха, защото корабът им беше по-дълъг, тесен и лек. Спаси ни единствено падането на мрака, но нощта бе изпълнена с тревога. Свалихме платното и спряхме да гребем, за да не вдигаме шум, но в тишината се чуваше плясъкът от веслата на преследвачите ни. Свери и хората му клечаха до нас с мечове в ръце, готови да ни убият, ако гъкнем. Финан и аз се изкушавахме да привлечем внимание с викове или удари по борда, но това само щеше да ни навлече неминуема гибел. Накрая непознатият кораб ни подмина и се изгуби в далечината.
Такива заплахи бяха рядкост. Както гарван гарвану око не вади, така и датчаните и норвежците почти не нападаха съдовете на свои сънародници. Естествено, имаше отчаяни типове, които се отдаваха на пиратство. Те бяха обект на хули и презрение, но също и на страх. Всеки имаше право да ги убие или пороби, но въпреки риска изкушението оставаше голямо. Ако пленяха кораб с щедра плячка като „Търговец“, това щеше да им спечели богатство, власт и приемане в обществото.
След като отървахме кожите в преследването, продължихме на север и не видяхме земя нито онази нощ, нито още много нощи поред. Докато една сутрин пред нас не се извисиха черни, отвесни скали. Вълните се разбиваха с грохот в мрачните им лица и аз реших, че сме стигнали края на пътуването си, но грешах. Не спряхме тук, а свърнахме на запад, а после за кратко на юг, докато не пуснахме котва в залива на един остров.
Отначало Финан реши, че сме в Ирландия, но хората, които доближиха „Търговец“ в малка кожена лодка, не говореха неговия език. Покрай северните брегове на Британия има разпръснати малки острови и мисля, че този беше един от тях. На тях живеят диваци и Свери не рискува да слезе на сушата, а даде на местните шепа дребни монети и получи срещу тях яйца от морски птици, сушена риба и козе месо. На следващото утро се надигна поривист бриз и ние гребахме цял ден, навлизайки в необятната пустош на запад. Рагнар-старши ме бе предупреждавал за тези води с думите, че отвъд тях има далечна земя, но повечето, тръгнали да я търсят, не са се завръщали. Тази западна земя според него бе обитавана от душите на мъртви моряци — сива, забулена в мъгли и брулена от ветрове. Но ние отивахме именно там, а Свери бе уловил рулевото гребло с израз на доволство на лицето. Спомних си, че и аз съм изпитвал същата радост — радостта да управлявам добър кораб, да усещам пулса на живота по целия му кил, от носа до кърмата.
Пътувахме безспир две седмици. Оттук минаваше маршрутът на китовете и чудовищата се надигаха покрай нас да ни разгледат, изпускайки фонтани от водни пръски. Въздухът ставаше все по-хладен, слънцето бе постоянно скрито зад облаци, а хората на Свери започваха да нервничат, мислейки, че сме се изгубили. Същото мислех и аз — очаквах животът ми да приключи с падане от ръба на морето, където бездънни въртопи завличат корабите към тяхната гибел. Над главите ни в студената белота кръжаха чайки и надаваха скръбни писъци, а ние гребяхме до пълна отмала. Водните талази бяха безкрайни, сиви и се надигаха като хълмове. Само един ден имаше попътен вятър и тогава опънахме платното, а носът със свистене пореше морската шир.
Така стигнахме до Хорн, в земята на огъня, наричана от някои Туле. Над планинските върхове се виеше дим и се разправяха истории за магични езера с гореща вода, макар че аз не видях такива. Освен огъня тук властваше ледът. Имаше планини от лед, реки от лед и корнизи от лед в небесата. Рибата треска достигаше над човешки бой на дължина и всички ядяхме до насита, а Свери беше доволен. Повечето мореплаватели се бояха да се впуснат в пътуването, което той бе осъществил, а в Туле стоката му щеше да струва три пъти повече, отколкото в Дания или Франкия, макар че трябваше да задели част от нея като дар за местния владетел. Металните слитъци му донесоха купища китова кост, моржови бивни и тюленови кожи, които щяха да го направят богат, ако успееше да ги откара у дома. Доброто му настроение стигна дотам, че позволи и на нас да слезем на брега и да пием кисело брезово вино в една дълга, воняща на риба постройка. Всички носехме не само обичайните окови на глезените, но бяхме свързани и с верига за вратовете, а Свери бе наел местни мъже да ни охраняват. Трима от пазачите ни бяха въоръжени с дългите, тежки копия, които хората на Туле използват за убиване на китове, а останалите четирима носеха ножове за рязане на китова мас. Свери знаеше, че може да разчита на бдителността им, и за пръв и единствен път през цялото време, докато бях при него, благоволи да говори с нас. Дори ни похвали за пътуването, което бяхме извършили, и за нашите умения зад веслата.