— Но вие двамата ме мразите — каза, поглеждайки към Финан и мен.
Аз премълчах.
— Брезовото вино е добро — рече Финан. — Благодаря ти за него.
— Брезовото вино е пикня — възрази Свери и звучно се оригна. Беше пиян и разговорът го забавляваше. — Мразите ме, но аз знам, защото ви наблюдавам. Другите са превили гръб, но вие ще ми резнете гръкляна, докато се обърна. А може би аз трябва да заколя вас? Да ви принеса в жертва на морето? — Ние не отвърнахме нищо. Големият брезов пън в огнището изпука и хвърли искри, а той продължи: — Но иначе ви бива за гребци. Между другото, веднъж освободих един роб. Освободих го, защото го харесвах. Вярвах му. Дори му поверих руля на „Търговец“, а той се опита да ме убие. Знаете ли какво направих с него? Заковах смрадливия му труп на носа и го оставих там, докато не се разкапа. И си научих урока. Вие сте тук, за да работите. Нищо друго. Да гребете, да теглите хомота, докато не пукнете.
Малко след това той заспа. Ние също заспахме, а на следващата сутрин отново бяхме на борда под ръмящия студен дъжд, за да оставим тази странна земя на огън и лед зад гърба си.
Връщането на изток отне много по-малко време, защото попътният вятър ни тласкаше в кърмата, така че отново зимувахме в Ютландия. Треперехме в бараката и слушахме как нощем Свери пъхти в леглото с жена си. Падна сняг, ледът отново скова потока и настъпи 880-та година. Аз вече бях на двайсет и три и знаех, че съм обречен да умра в робски окови, защото Свери бе бдителен, умен и безмилостен.
И тогава дойде червеният кораб.
Всъщност той не беше наистина червен. Повечето кораби се строят от дъб и с остаряването почерняват. Този обаче бе направен от боров материал и когато слънцето го осветяваше косо при изгрев или залез, добиваше цвят на тъмна кръв.
Така бе и когато за пръв път го срещнахме. Същия ден бяхме пуснали „Търговец“ на вода за новия сезон. Вече се свечеряваше, когато той се появи на източния хоризонт — нисък, издължен и строен. Приближаваше към нас под ъгъл, с изпънато мръсносиво платно, през което прозираха подсилващите въжета. Свери видя зверската глава, увенчала носа, реши, че съдът е пиратски, и свърна към добре познатите му крайбрежни скали, където червеният кораб не посмя да ни последва. Придвижвахме се с гребане из плитчините покрай устията на потоци, подплашвайки цели ята патици, а той стоеше на прилично разстояние, без нито за миг да ни губи от поглед. После падна нощта и ние оставихме отлива да ни отнесе обратно в морето. Камшиците заиграха по гърбовете ни, за да ни накарат да гребем по-усърдно. Утрото настъпи хладно и мъгливо, но щом мъглата се вдигна, видяхме, че червеният кораб е изчезнал.
Отивахме в Хайтхабу да товарим стока, но с приближаването на пристанището преследвачът ни се появи отново. Намирахме се откъм наветрената му страна, което улесняваше бягството, но въпреки това той се опита да ни пресече пътя. Имаше поне двайсет чифта гребла и бе много по-бърз от нас, но не успя да ни настигне до мръкване и на другата сутрин отново бяхме сами в открито море.
Свери, който не спираше да кълне и ругае, хвърли руническите си пръчки и те го убедиха да зареже идеята за Хайтхабу. Затова свърнахме към земята на свеите, откъдето натоварихме вълна и боброви кожи. Разменихме ги срещу восъчни свещи и желязна руда и така продължихме да търгуваме, докато пролетта не се изтърколи и не настъпи лятото. През цялото време не видяхме нито веднъж червения кораб и вече започвахме да забравяме за него. Свери реши, че е безопасно да посети Хайтхабу, и слезе на брега да продава товар еленови кожи, само за да се научи, че червеният кораб не е забравил за него. Върна се бързешком, без дори да си прави труда да купува нова стока, и аз го чух да споделя с хората си, че корабът обикалял крайбрежието в търсене на „Търговец“. Бил датски и не търговски, а боен.