Свери се изсмя гръмко. Явно знаеше, че тези пръти бележат фалшив канал, а враговете ни се бяха уловили на въдицата. Те вече бяха на няколко хвърлея разстояние — мъже в ризници, въоръжени с копия и мечове, но за жалост неподвижни, защото съдът им бе заседнал.
— Ей, кучи синове — викна им той, макар че се съмнявах дали гласът му стига до тях. — Кой ви е учил да управлявате кораб, миризливи фъшкии такива!
Поехме по нов канал, който не бе обозначен, така че трябваше да се движим предпазливо. Хака все така стоеше на носа, хвърляше въжето с тежестта и викаше през рамо каква е дълбочината. Зад нас екипажът на червения кораб се трудеше да го освободи. Мъжете бяха захвърлили ризниците и оръжията и се намираха във водата, като бутаха и теглеха дългия корпус. С падането на мрака видях как успяха и отново се плъзнаха по повърхността, но вече се намираха далеч зад нас.
Прекарахме нощта в обрасъл с тръстики залив. Свери нямаше желание да слиза на брега на близкия остров, където проблясваха огньове, издавайки присъствието на хора. Други светлини не се виждаха на километри наоколо, което бе обезпокоително, защото същите огньове щяха да привлекат и преследвачите ни. Затова още с пукването на зората Свери ни събуди с ритници и ни накара да гребем на север, през маркиран с колове проток. Изглеждаше, че той опасва острова и предлага изход от заплетения лабиринт навън, в открито море. Дъното бе близо — толкова близо, че веслата ни постоянно го закачаха и вдигаха облачета тиня. И все пак крачка по крачка ние напредвахме, когато Хака извика, че червеният кораб отново е зад нас.
Екипажът му действително бе привлечен от светлините на острова, но се намираше далеч на юг, от другата страна на плитчините. Не можеше да свърне на запад, където прибоят се разбиваше в дълъг, песъчлив плаж, затова му оставаше или да мине по нашия път, или да заобиколи острова от изток и да търси друг изход към океана. Той се спря на първия вариант и ние го наблюдавахме как се придвижва с лъкатушене към залива, където бяхме пренощували. Продължавахме да се оттегляме на север, но тогава изпод кила ни внезапно се разнесе меко стържене. „Търговец“ се разтърси и застина в зловещ покой.
— Гребете назад! Назад! — изрева Свери, но ние бяхме заседнали. Червеният кораб не се виждаше, изгубен в утринния здрач и в рядката мъгла, носеща се край острова. Водата бе неподвижна, застинала в повратната точка между най-ниския отлив и началото на прилива. Свери трескаво се взираше в устието на близкия поток, надявайки се нивото да започне да се покачва и да ни освободи, но дотогава оставеше още много време. — Всички зад борда! — изкомандва. — Бутайте!
И ние бутахме. По-точно казано, другите бутаха, докато Финан и аз само се преструвахме, че напрягаме мишци. Беше удивително как след толкова меко и безшумно спиране „Търговец“ бе залепнал толкова здраво. Свери, който още стоеше горе край руля, пръв видя островитяните, тичащи към нас през тръстиките. И което бе още по-обезпокоително, видя червения кораб да прекосява широкия залив. Заплахата идваше от две страни.
— Изхвърляйте товара! — извика тогава.
Решението бе болезнено за него, но все пак беше за предпочитане пред смъртта, и металните слитъци полетяха през борда. Финан и аз вече не можехме да симулираме, защото ако не работехме достатъчно бързо, камшиците заиграваха по раменете ни. Така замина печалбата от цяла година търговия. Дори остриетата за мечове не бяха пощадени. Червеният кораб през цялото време приближаваше и докато опразним трюма, вече се намираше на по-малко от половин километър. Точно тогава „Търговец“ леко помръдна. Приливът вече прииждаше, пенейки се покрай потъналите слитъци.
— Гребете! — дойде нова команда. Островитяните наблюдаваха отстрани, но не смееха да приближат от страх пред добре въоръжените ни преследвачи. Започнахме с мъка да се движим срещу настъпващото течение, а веслата ни загребваха колкото вода, толкова и кал, но Свери крещеше над главите ни да не спираме. Предпочиташе да рискува ново засядане, само и само да се измъкне, и боговете го подкрепиха, защото неусетно се добрахме до изхода и „Търговец“ се разклати върху приливните вълни. Отново бяхме в морето и носът ни пореше повърхността, вдигайки бяла пяна. Екипажът вдигна платното и вятърът ни понесе на север, докато червеният кораб се бореше със същите трудности като нас. Беше се натъкнал на купчината слитъци и понеже имаше по-дълбок кил, му отне дълго време да се измъкне. Дотогава ние вече бяхме далеч, скрити от дъжда, връхлетял от запад.