Свери целуна амулета на шията си. Бе изгубил цяло състояние, но беше богат човек и можеше да си го позволи. И все пак освен богат трябваше да остане и жив, а знаеше, че червеният кораб няма да се откаже от гонитбата. Пътувахме на север покрай брега, а преследвачите ни отново бяха зад нас, но на доста голямо разстояние. Поривите на вятъра и дъжда на моменти ни скриваха от техните погледи и когато бурята се усили, Свери свали платното и обърна курса на запад. Хората му ни зашибаха с камшиците, за да ускорим темпото. Двама от тях дори сами грабнаха веслата, за да можем да изчезнем в тъмнеещия хоризонт, преди врагът да е усетил, че сме сменили посоката. Работата беше убийствена. Съпротивлявахме се на напора на стихиите, а всяко движение предизвикваше в мускулите ми пареща болка, докато не взе да ми се струва, че ще падна от изтощение. Едва дълбоката нощ сложи край на мъките ни. Свери вече не можеше да вижда големите талази, прииждащи откъм запад, затова нареди да спрем гребането и да затъкнем отворите за веслата. Всички се натъркаляхме като мъртъвци, а корабът остана да се носи на произвола на вълните.
Утрото ни завари сами. Все още валеше, а вятърът се бе обърнал от юг, което означаваше почивка за нас, защото можехме да вдигнем платното и да го оставим да ни носи през сивеещите води. Погледнах назад, но от червения кораб нямаше и следа. Бяхме обкръжени само от навъсените облаци и безкрайното море. Дъждът браздеше повърхността му, а чайките се носеха над главите ни като бели петна, надавайки жални писъци. Силният вятър ни тласкаше с такава скорост, че оставяхме подир себе си дълга, разпенена бразда, а Свери се облягаше на руля и пееше от радост, празнувайки бягството си от тайнствения преследвач. А на мен ми се плачеше. Нямах представа чий е червеният кораб, нито кой го управлява, но знаех, че е враг на Свери, а всеки негов враг бе мой приятел. Но поробителят ми беше успял да се спаси. Шансът бе пропуснат.
Така се озовахме отново в Британия. Свери не бе планирал да ходи там, а нямаше и товар за продан, макар че имаше скрити на борда пари, с които можеше да купи стока. От друга страна, част от парите трябваше да се заделят за оцеляване. Непосредствената опасност бе отминала, но червеният кораб несъмнено щеше да го дебне край бреговете на Ютландия, затова се налагаше да търси друго място, където да прекара зимата в безопасност. Това означаваше да открие господар, който да го покровителства, докато изкара кораба на брега за почистване и ремонт, а този господар щеше да иска сребро. До ушите ни долетяха откъслечни разговори, от които научихме, че възнамерява да зареди стока още веднъж, да я продаде в Дания, а сетне да потърси пристан, откъдето по суша да стигне до дома си за още сребро, с което да финансира търговията за идната година.
Не разпознавах в коя част на британския бряг сме, но не приличаше на Източна Англия, защото имаше хълмове и скали.
— Тук няма нищо за купуване — оплака се Свери.
— Овчи кожи? — предложи Хака.
— Какви овчи кожи по това време на годината? — сопна се другият. — Ще ни предложат само боклуци, останали от пролетта, целите омазани в тор. По-добре да натоваря въглища.
Една вечер бяхме пуснали котва в устието на някаква река и група въоръжени конници дойдоха да ни огледат. Те обаче не използваха малките рибарски съдове, издърпани на брега, за да доближат до нас, давайки знак, че ако не създаваме проблеми, те също ще ни оставят на мира. На смрачаване още един кораб акостира в съседство с нашия и собственикът му, датчанин, дойде с гребна лодка да ни навести. Двамата със Свери се усамотиха под навеса на кърмата да обменят новини. Ние не чухме нищо от разговора им, само видяхме, че пият пиво и бъбрят помежду си. Гостът си тръгна, а Свери явно остана доволен от беседата, защото на другата сутрин му извика от борда своите благодарности. После ни нареди да вдигаме котва и да хващаме веслата. Цареше безветрие и ние гребяхме на север покрай брега. Взирах се в пушека, виещ се над селищата на сушата, и си мислех, че там е свободата.
Всеки ден мечтаех за тази свобода, но надеждите ми за нея отслабваха. Все по-често мислех, че ще умра зад веслото, както толкова други преди мен. От единайсетте роби, които бях заварил при идването си на кораба, само четирима бяха още живи, сред които и Финан. Сега бяхме общо четиринайсет, защото Свери бе заменил мъртвите, а откакто заплахата на червения кораб тровеше съществуването му, бе подсилил бройката с още двама. Някои използваха свободни мъже за гребци, считайки, че те работят по-усърдно, но пък на тях трябваше да се плаща, а нашият собственик бе скъперник.