— Преследвахме ви цяло лято — каза той.
— Да, виждахме ви.
— Трудно можехте да ни пропуснете с тоя идиотски корпус. Мразя кораби, направени от чам. Името му е „Драконов огън“, но аз го наричам „Червеев дъх“. Цял месец ми отне, докато го стегна за плаване. Собственикът му загинал при Етандун и преди Алфред да ми го даде, бил зарязан да гние в Темес.
— Но защо Алфред ви е пратил по дирите ми?
— Защото според него си му спечелил трона в Етандун — ухили се Рагнар. — Макар че, доколкото те познавам, силно преувеличава. Просто си се помотал из бойното поле и си вдигнал малко шум, колкото да го заблудиш.
— Направих достатъчно — казах тихо, спомняйки си за дългия зелен хълм. — Но не смятах, че Алфред е забелязал.
— Е, забелязал е. Но не мисли, че го е направил само заради теб. Спечели и цял женски метох в добавка.
— Какво е спечелил?
— Женски метох. Един Бог знае за какво му е притрябвал. Лично аз охотно бих те заменил срещу бардак, но той получи метох и беше доволен от сделката.
Така историята започна да се подрежда. Не я чух цялата онази вечер, но тук ще я разкажа така, както я сглобих за себе си по-късно. Всичко започваше с Хилд.
Гутред сдържал обещанието си и се отнесъл почтено с нея. Дал й меча, шлема, ризницата и гривните ми и я помолил да бъде компаньонка на новата му съпруга, кралица Осбурх — саксонската племенница на детронирания крал на Йоферуик. Но Хилд виняла себе си за моята беда. Смятала, че съм предаден, защото не е изпълнила призванието си да бъде монахиня. Затова измолила от Гутред да я пусне обратно в Уесекс, та да се присъедини към своя орден. Той отначало се противял и искал да я задържи в Нортумбрия, но тя го убедила с решителния довод, че Бог и свети Кътбърт изискват това от него. В крайна сметка заминала заедно с група пратеници до двора на Алфред. Щом се озовала в Уесекс, веднага издирила Стеапа, с когото открай време имали приказка.
— Тя ме отведе във Фифхаден — рече ми самият Стеапа в заревото на огъня, накладен с пръти от робските бараки.
— Защо пък там?
— За да вземем имането ти. Хилд ми показа къде е и аз го изкопах. После го отнесохме на Алфред. Всичкото. Да беше видял само как му светнаха очите, щом го изсипахме на пода.
Съкровището било оръжието на Хилд. Тя разказала на Алфред за възхода на Гутред и за измяната му към мен и му обещала, че ако изпрати хора да ме намерят, ще използва цялото това злато и сребро, за да построи дом за Христови невести и тя самата ще стане такава. Ще надене оковите на вярата, за да освободи мен от моите железни окови.
— Значи пак е станала монахиня? — попитах.
— Такава бе нейната воля — отвърна Стеапа. — Тя каза, че Бог желае същото, а Алфред склони и й даде положителен отговор.
— А ти още ли си заложник? — обърнах се към Рагнар.
— Да, но надявам се не задълго. Алфред ми разреши да те търся, ако дам дума, че ще се върна. Може би скоро всички ще сме свободни. Гутрум вече се казва крал Етелстан и не създава неприятности.
— В Източна Англия ли е?
— Да, там е и строи църкви и манастири.
— И наистина е станал християнин?
— Бедното копеле е по-благочестиво дори от Алфред — рече мрачно Рагнар. — Но Гутрум винаги си е падал наивник. Както и да е, Алфред ми гласува доверие да те търся. Позволи ми да взема хората, които ме придружаваха в изгнанието, а останалият екипаж е подбран от Стеапа. Саксонци са, но умеят що-годе да гребат.
— Стеапа ми каза, че са му възложили да те пази.
— Какво? — ревна Рагнар и погледна гиганта, разположил се от другата страна на огнището, устроено в порутената манастирска църква. — Ти ли ще ме пазиш, кози сине? Защо разправяш на хората врели-некипели?
— Но това е истина, милорд.
— Ех, чавка ти е изпила ума, но поне се биеш добре — махна с ръка Рагнар и пак се обърна към мен: — Алфред ни заръча да те отведем при него.
— Сестра ти Тира е в Дънхолм — рекох, взирайки се в тлеещата жар. — А Кяртан още е жив.