— И аз веднага ще го навестя, щом Алфред ме пусне. Но сега съм положил клетва пред него да не създавам размирици в Нортумбрия, а само да те открия. Освен това Брида още е в Уесекс.
— Защо? — попитах. Брида бе неговата жена.
— Като залог, че ще се върна, предполагам. Но щом изпълня заръката, Алфред ще освободи и нея. Тогава ще събера пари, ще въоръжа войска и ще изтрия Дънхолм от лицето на земята.
— Сега нямаш ли пари?
— Не достатъчно.
Тогава му разказах за зимуванията си при Свери в Ютландия и за вероятността там да има скрито имане. Оставих го да размишлява върху това, докато аз размишлявах за Алфред.
Алфред не ме харесваше. Никога не ме бе харесвал. На моменти дори ме мразеше, но аз му бях свършил услуга. Огромна услуга, за която той не ми се бе отблагодарил подобаващо. Какво ми беше дал? Едно мизерно парче земя, докато аз му бях дал цяло кралство. И все пак сега му дължах свободата си, макар и да не разбирах напълно защо. Естествено, Хилд му бе предложила метох, както и своето лично покаяние — все неща, които той ценеше и които придаваха на действията му някакъв извратен смисъл. Така или иначе той ме бе спасил. Беше се пресегнал, за да ме изтръгне от робството, поради което реших, че все пак е щедър. Но знаех, че постъпката му ще си има цена и тя ще е по-висока от душата на Хилд и от един нов дом за Божиите невести. Алфред щеше да иска мен.
— Надявах се никога повече да не видя Уесекс — казах на Рагнар.
— Е, ще се наложи, защото съм се заклел да те отведа. Освен това е опасно да останем тук.
— Вярно — съгласих се.
— Кяртан ще дойде поне със сто души на зазоряване.
— Ако не и с двеста.
— Значи трябва да вървим. — Лицето му доби замечтано изражение. — В Ютландия имало съкровище, казваш?
— Голямо съкровище — вметна Финан.
— Смятаме, че е заровено в обикновена къща с тръстиков покрив — добавих аз. — Поверено на грижите на една жена и три деца.
Рагнар се взря през рамката на вратата към догарящите останки на бараките край старата римска крепост.
— Не мога да отида в Ютландия — каза тихо. — Дадох дума, че ще се върна веднага щом те открия.
— Но може да иде друг — предложих. — Сега разполагаш с два кораба, а и Свери сам ще каже къде е скрил парите, ако бъде сплашен достатъчно.
Така на следващата сутрин Рагнар нареди на своите дванайсет датчани да пуснат „Търговец“ на вода. Командването му бе поверено на Роло, най-опитния кърмчия сред тях. Финан пожела да тръгне с Роло, а Етне, червенокосата шотландка, пожела да тръгне с Финан, който сега носеше ризница и шлем и имаше дълъг меч, препасан на пояса. Приковахме Свери за една от пейките на гребците и докато „Търговец“ се отдалечаваше, видях как Финан го налага немилостиво със същия камшик, който бе шарил гърбовете ни толкова месеци наред.
След като се разделихме, качихме останалите жени и деца на борда на червения кораб, откарахме ги до северния бряг на реката и там ги пуснахме. Те бяха уплашени и не знаеха какво да правят, затова им дадохме шепа монети от сандъка на Свери и им заръчахме да вървят все напред, така че морето да остава от дясната им страна. Ако имаха късмет, щяха да се доберат до родните си места. По-вероятно бе да се натъкнат на войници от Бебанбург и отново да бъдат продадени в робство, но не можехме да сторим нищо повече за тях.
Едва бяхме започнали да се отдалечаваме навътре в морето, когато над хълма на Гирум, още пушещ от нашите огньове, се появиха силуети на конници. Те скоро опасаха цялото му било, а една колона се спусна в галоп през мочурището и зачатка с копита по чакълестия плаж. Но беше твърде късно. Ние вече се носехме по вълните на прилива и хората на Кяртан можеха единствено да ни изгледат от брега. После „Драконов огън“ заобиколи носа, вятърът опъна платното и пръските пяна, вдигани от носа, заблестяха като искри под слънцето. Аз усещах солта им върху лицето си, а по бузите ми се стичаха сълзи на чиста радост.
Отне ни три седмици да стигнем Лундене, където платихме такса за преминаване на датчаните — те я събираха от всеки кораб, отиващ нагоре по реката. След още два дни гребане се озовахме в Редингум. Тук изтеглихме „Драконов огън“ на брега и купихме коне с парите на Свери. В Уесекс цареше есен — време на мъгли и разорани, пустеещи ниви. Соколите скитници се бяха завърнали от местата, където ги отвеждаха летните им странствания, а дъбовите листа имаха посърнала, бронзова окраска.