Поехме към Уинтансестър, защото научихме, че Алфред е отседнал там заедно с двора си, но щом стигнахме, се оказа, че той е отпътувал за едно от своите имения и няма да се върне същия ден. Така, докато слънцето се спускаше над скелето на новостроящата се голяма църква, аз оставих Рагнар в странноприемница „Двата жерава“ и се упътих към северните покрайнини на града. С доста разпитване стигнах до дълга и тясна разкаляна улица, където трябваше да разритам две прасета, за да премина. От едната й страна се издигаше високата градска стена, а от другата — дървен стобор, в който имаше порта, обозначена с кръст. В мръсотията и животинската тор отпред клечаха двайсетина парцаливи просяци. Някои бяха изгубили ръка или крак, други излагаха на показ гнойни язви, а една сляпа жена държеше дете с белег на лицето. Всички се свиха плахо при появата ми.
Аз почуках и зачаках. Вече се канех да почукам повторно, когато в портата се открехна малко прозорче. Обясних по каква работа идвам и прозорчето се захлопна пак. Последва ново продължително чакане. Белязаното дете взе да плаче и сляпата протегна паничка за милостиня. По ръба на оградата пробяга котка, подплашвайки ято скорци. По улицата минаха две жени, натоварени с огромни наръчи дърва. Подир тях вървеше мъж, водещ крава за юлара. Той сведе глава пред мен, защото аз отново приличах на благородник. Имах кожени дрехи, а на колана ми висеше меч, макар и този меч да не бе Змийския дъх. За закопчалка на черното ми наметало служеше тежка брошка от сребро и кехлибар. Бях я свалил от един от мъртвите помощници на Свери и тя представляваше единственото ми украшение, защото нямах гривни по ръцете.
Най-сетне се чу тракане на резета и портата се отвори навътре върху кожените си панти. Дребна женица ме покани с жест да вляза и я затвори след мен. Минахме през затревен двор, където трябваше да си изстържа ботушите от полепналата мръсотия, преди да ме пуснат в църквата. Там водачката ми поспря, коленичи пред олтара и измърмори някаква молитва. После продължихме през друга врата към гола стая със стени, изплетени от пръти и измазани с кал. Единствената мебел бяха две дървени столчета. Тя ми заръча да седна на едното от тях и отвори кепенците, за да пусне вътре късното следобедно слънце. После излезе и ме остави сам.
Отново зачаках. В тръстиковия покрив шумоляха мишки. От двора изграчи гарван, а в съседното помещение дояха крава и се чуваше как струйките мляко църкат във ведрото. Друга крава с пълно виме чакаше своя ред пред прозореца. Гарванът изграчи отново, по коридора се разнесоха стъпки и в стаята влязоха три монахини. Две от тях застанаха край стената, а третата се взря в мен и започна мълчаливо да плаче.
— Хилд — казах и станах да я прегърна, но тя протегна ръка в знак да не я докосвам. Продължи да плаче, но също се и усмихваше. Сетне закри лицето си с длани и дълго остана така.
— Бог ми е простил — промълви най-сетне измежду пръстите си.
— Радвам се — отговорих.
Тя подсмръкна, покани ме да седна отново и се настани срещу мен. Известно време се гледахме мълчаливо и аз си мислех колко много ми е липсвала — не като жена, а като приятел. Исках да я притисна до себе си и тя вероятно го усети, защото изправи рамене и рече с официален тон:
— Сега съм игуменка Хилдегит.
— Бях забравил, че пълното ти име е Хилдегит.
— И съм щастлива да те видя жив и здрав. — Носеше сива власеница, също като придружителките си, които бяха по-възрастни от нея. Всички бяха препасани през кръста с конопени въжета и имаха качулки, скриващи косите им. На шията на Хилд висеше прост дървен кръст, който тя неволно докосна. — Молих се за теб — продължи.
— Явно молитвите ти са били чути — рекох неловко.
— И откраднах всичките ти пари — добави тя с намек за някогашната си дяволитост.
— Ползвай ги със здраве, не ми се свидят.
Изслушах разказа й за метоха, построен с парите от Фифхаден. Сега той приютяваше шестнайсет монахини и осем мирянки.
— Животът ни е посветен на Христа и на святата памет на Хеда — каза Хилд. — Чувал си за Хеда, нали?
— Изобщо не знам коя е.
Двете по-стари монахини, които досега ме гледаха със строго неодобрение, внезапно избухнаха в кикот.
— Хеда е бил мъж — поясни Хилд с търпелива усмивка. — Роден е в Нортумбрия и е първият епископ на Уинтансестър. Избрах го за наш покровител заради добротата и светостта му. Другата причина е, че ти също си от Нортумбрия, а с твоето неволно дарение построихме този дом в града, където блаженият Хеда е проповядвал приживе. Положихме обет да му се молим всеки ден да те закриля, а сега, след като ти се върна, ще му отправяме благодарствени молитви заради твоето спасение.