Тя се усмихна на думите ми, сетне бръкна в кесията, висяща на пояса й, и извади отвътре малко сребърно разпятие.
— А това е моят подарък за теб. Ще се моля да го тачиш така, както го тача аз, и един ден да прозреш урока му. Нашият Спасител е умрял на кръста, за да изкупи греховете, които вършим. И не се съмнявам, че част от болката, която е изпитал при смъртта си, е била заради твоите грехове, лорд Утред.
Поех разпятието и пръстите ни леко се докоснаха, след което тя отдръпна ръка. Все пак се изчерви и ме погледна през полупритворени клепачи. За миг зърнах старата Хилд — красивата, крехка Хилд, но тя бързо се окопити и се помъчи да изглежда строга.
— Е, сега можеш да вървиш при Гизела.
Не бях споменавал за Гизела и сега се престорих, че името не означава нищо за мен.
— Тя навярно вече се е задомила — махнах безгрижно. — Ако изобщо е жива.
— Беше жива, когато напусках Нортумбрия, макар че оттогава измина година и половина. Така и не прости на брат си и аз прекарвах часове наред да я утешавам. Беше изпълнена с мъка и гняв. Момиче с характер, не ще и дума.
— И тъкмо на възраст за женене — вметнах.
— Тя се зарече, че ще те чака — усмихна се меко Хилд, пораждайки в гърдите ми буря от надежда и терзания. Гизела бе населявала трескавите ми робски сънища като далечен и недостижим блян. — А сега ще трябва да ни извиниш — додаде рязко тя, като отстъпи назад. — Имаме молитви за казване и болни за изцеляване.
Така срещата ни приключи и аз се озовах отново на калната улица. Просяците бяха поканени вътре и се изнизаха плахо покрай мен, защото аз изглеждах страховит със своята ризница и два меча. Стоях облегнат на дъсчения стобор и не можех да избия Гизела от главата си. Може би тя наистина ме чакаше, макар че се съмнявах, защото бе твърде ценна като разменна монета. Във всички случаи при първа възможност щях да потегля на север, за да я търся. Стиснах сребърното разпятие, докато ръбовете му не се впиха болезнено в дланта ми през мазолите, оставени от греблата на Свери. Извадих Змийския дъх от ножницата му и видях, че Хилд се е грижила добре за него. Дългото острие лъщеше от тънкия слой мазнина, предпазващ го от ръждата. Вдигнах го до устните си и го целунах.
— Трябва да си отмъстим — му казах. — Имаш хора за убиване.
И наистина беше така.
На следващия ден намерих оръжейник и той ми каза, че е зает за много дни напред и няма да може да ми свърши работа, а аз му казах, че ще я свърши още същия ден или никога повече няма да работи. Накрая стигнахме до споразумение и то беше да я свърши същия ден.
Змийския дъх е удивително оръжие. Дело е на Еалдулф ковача от Нортумбрия и острието му е ненадминато — едновременно яко и гъвкаво. При изработката му аз исках простата желязна дръжка да бъде украсена със сребро или позлатен бронз, но Еалдулф отказа.
— Това е инструмент — ми рече. — Просто инструмент, предназначен да направи работата ти по-лека.
Чирените на дръжката бяха от ясеново дърво и с годините се бяха излъскали от употреба, което е опасно, защото оръжието може да се изплъзне от ръката ти, особено ако е изцапано с кръв. Затова казах на оръжейника, че искам да занити отстрани на дръжката нови чирени, а в разширението накрая да вгради сребърното кръстче на Хилд.
— Ще стане, милорд.
— Днес.
— Ще опитам, милорд — рече плахо той.
— И ще се справиш, при това добре. — Извадих Змийския дъх и шарката му просветна на светлината на огнището в сумрачната стая. Той бе изработен от три прави и четири усукани пръта желязо — нагряван и кован, нагряван и кован, докато седемте пръта не се бяха слели в едно лъскаво острие, покрито с призрачен, виещ се мотив — оттам идваше и името му.
— Майсторска направа — възхити се мъжът.
— Да — погладих доволно оръжието. — С него убих Уба Лотброксон край морето, а днес ти ще имаш честта да го ремонтираш.
— Да, милорд. — В гласа му вече имаше уплаха. Положих меча и ножницата върху омазания със сажди тезгях, а до тях поставих кръстчето и една сребърна монета. Вече не бях богат, но не бях и беден, а с помощта на Змийския дъх и Жилещата оса скоро пак щях да натрупам пари.