Беше прекрасен есенен ден. Слънцето грееше, карайки прясното дърво на новостроящата се църква на Алфред да блести като златно. Рагнар и аз чакахме краля, седнали върху окосената морава на двора, когато покрай нас мина монах, понесъл купчина пергаментови свитъци.
— Всичко било записано там — рече Рагнар. — Всичко! Ти можеш ли да четеш?
— Мога да чета и да пиша.
Той остана впечатлен.
— И има ли някаква полза?
— Поне за мен досега не е имало — признах. — Но християните записват религията си за разлика от нас. Имат свещена книга.
— Защо им е да го правят? — удиви се той.
— Не знам. Просто са такива. Естествено, записват също и законите си. Алфред обожава да измисля нови закони и всички те трябва да бъдат на хартия.
— Ако човек не може да запомни законите, значи са прекалено много — поклати глава Рагнар.
Прекъсна ни шум от детинска свада — по-точно сърдитите писъци на малко момче и подигравателният смях на момиче. Миг по-късно момичето се появи иззад ъгъла. Изглеждаше десетинагодишно, със златиста коса, понесло дървено конче, което явно бе собственост на брат й. Тя подскачаше из тревата, размахвайки кончето като трофей. Беше слаба, пъргава и изглеждаше напълно щастлива за разлика от момчето, което бе три или четири години по-малко от нея. Щом се озова пред нас, тя спря като закована и очите й се разшириха от изненада. Преследвачът й я застигна, но бе твърде впечатлен от мен и Рагнар, за да се опита да си вземе играчката. Подир тях се появи и бавачката им, зачервена и запъхтяна, и взе да ги вика по име:
— Едуард! Етелфлед!
— Това си ти! — възкликна възторжено Етелфлед, след като ме позна.
— Да, аз съм — отвърнах и се изправих, защото Етелфлед бе кралска дъщеря, а Едуард — принцът престолонаследник, който вероятно щеше да управлява Уесекс след смъртта на своя баща Алфред.
— Къде се беше дянал? — попита тя така, сякаш ме бе нямало седмица или две.
— Пътувах из земите на великаните. Там, където огънят тече като вода, планините са направени от лед, а сестрите не ядосват малките си братчета.
— Ама никога ли? — ухили се тя.
— Искам си кончето — настоя Едуард и опита да го грабне, но тя го дръпна извън обсега му.
— При жените — посъветва го Рагнар — лукавството винаги действа по-добре от силата.
— Лукавство? — смръщи се Едуард, явно чувайки за пръв път думата.
Рагнар се обърна към Етелфлед.
— Кончето гладно ли е?
— Не. — Тя знаеше, че това е игра, и искаше да види дали ще съумее да я спечели.
— Ами ако си послужа с магия и го накарам да пасе трева?
— Не можеш.
— Откъде знаеш? Бил съм на места, където дървените кончета ходят на паша всяка сутрин и вечер, а тревата расте толкова висока, че ако те не я ядат, ще стигне чак до небето.
— Лъжеш — изкиска се Етелфлед.
— Само да изрека вълшебните слова, и твоето конче ще започне да пасе.
— Моето конче! — намеси се Едуард.
— Какви вълшебни слова? — Сестра му вече бе заинтригувана.
— Остави го на тревата и ще видиш.
Момичето се обърна към мен, търсейки подкрепа, но аз само свих рамене. Рагнар беше направил много сериозна физиономия и тя реши, че няма да е зле, ако види малко магия, затова внимателно сложи играчката върху моравата.
— И сега? — погледна го изчаквателно.
— Сега трябва да затвориш очи — отвърна Рагнар, — да се завъртиш три пъти бързо около себе си и да извикаш с всички сили „Хавакар“.
— „Хавакар“?
— Ш-шт — вдигна предупредително пръст той. — Вълшебните думи не бива да се изричат напразно.
И така Етелфлед зажумя и започна да се върти на място. Докато го правеше, Рагнар посочи кончето на Едуард, който го грабна и изтича при бавачката. Докато сестра му, олюлявайки се, извика заклинанието и отвори очи, то вече беше изчезнало.
— Това беше измама! — обвини тя Рагнар.
— Но също и полезен урок — намесих се аз и приклекнах до нея, сякаш се канех да споделя някаква тайна. — Никога не вярвай на датчанин — прошепнах в ухото й.
Етелфлед се усмихна. Познаваше ме добре от дългата, влажна зима, в която тя и семейството й се криеха като бегълци из блатата на Съморсете. През онези отчаяни месеци помежду ни бе възникнала взаимна симпатия. Сега се пресегна и докосна носа ми.