Выбрать главу

— Защо е такъв крив? — попита.

— Един човек го счупи. — Всъщност това бе дело на Хака, който ме бе ударил, решавайки, че не греба достатъчно усърдно.

— Преди ми харесваше повече.

— Но така надушвам миризмите по-добре.

— А какво стана с човека, който го счупи?

— Мъртъв е.

— Хубаво. Аз пък ще се омъжвам.

— За кого?

— За Етелред от Мерсия — заяви гордо тя, сетне леко се нацупи, защото не показах достатъчен възторг.

— За братовчед ми? — попитах, мъчейки се да изглеждам доволен.

— Значи Етелред ти е братовчед?

— О, да.

— Щом стана негова жена, ще отида да живея в Мерсия. Ти ходил ли си там?

— Разбира се.

— И хубаво ли е?

— На теб ще ти хареса — уверих я, макар да се съмнявах, че ще е така. Не и в компанията на глупавия ми, надут роднина.

— Етелред бърка ли си в носа? — смени темата тя.

— Доколкото знам, не.

— Едуард пък си бърка. И после си яде сополите. Отврат! — Тя се наведе, целуна ме импулсивно по бузата и изпърха при бавачката си.

— Хубаво момиче — каза Рагнар.

— Язък за хубостта му, щом ще се жени за празноглавия ми братовчед.

— Какво представлява той?

— Едно малко говно, което доведе шепа бойци при Етандун. И все пак достатъчно, за да си спечели благоволението на Алфред. Цялата идея е, че след смъртта на баща си той ще стане владетел на Мерсия, а чрез този брак Алфред се надява да присъедини земите му към Уесекс.

— В Мерсия има прекалено много датчани — възрази Рагнар. — Саксонците никога вече няма да управляват там.

— Алфред нямаше да задомява дъщеря си там, ако не смяташе, че ще извлече полза.

— За да печелиш неща, е нужна смелост. Не става само с писане, трябва да поемаш и рискове. Алфред е твърде предпазлив.

— Наистина ли смяташ така? — усмихнах се накриво.

— Разбира се — тръсна презрително глава той.

— Невинаги — започнах, но млъкнах, защото не знаех дали трябва да изричам гласно мисълта си.

— Е, какво? — подкани ме Рагнар, долавяйки, че крия нещо.

Още се колебаех, но накрая реших, че една стара история няма с какво толкова да навреди.

— Помниш ли онази зимна вечер в Сипанхам? Когато Гутрум беше там и всички вярвахте, че Уесекс е паднал, а ти и аз пихме в църквата?

— Разбира се, че я помня.

Ставаше въпрос за зимата, през която Гутрум нахлу в Уесекс и вече изглеждаше, че е спечелил войната. Западносаксонската армия бе разпръсната. Някои танове избягаха в чужбина, други сключиха сепаративен мир с Гутрум, а Алфред бе принуден да се крие из блатата на Съморсете. Но макар и победен, той не бе прекършен. По своя собствена инициатива се дегизира като арфист и тайно влезе в Сипанхам да шпионира датчаните. Това едва не завърши фатално, защото му липсваха шпионски умения, но аз го спасих, а също открих и Рагнар в кралската църква.

— А помниш ли — продължих, — че водех със себе си слуга, който седна в дъното на църквата с качулка на главата, а аз му наредих да мълчи?

Рагнар смръщи чело, напрягайки паметта си.

— Да, вярно, че беше така.

— Е, това не беше никакъв слуга, а Алфред.

Рагнар се вторачи в мен. Събитията се подреждаха в главата му и той си даваше сметка, че съм го измамил. Че ако само е знаел кой е придружителят ми, е могъл с един удар да спечели цял Уесекс за датчаните. За миг реших, че ще ми се разсърди, и съжалих, задето не съм си държал езика зад зъбите, но той се разсмя.

— Наистина ли е бил Алфред?

— Да.

— В лагера на Гутрум?

— Казах ти, че понякога поема рискове — опитах да върна разговора на темата за Мерсия. Но Рагнар още бе под въздействието на спомена за онази далечна, мразовита нощ.

— И защо си премълчал тогава?

— Защото му бях дал клетва.

— Та ние щяхме да те направим по-богат и от най-богатия крал. Да ти дадем кораби, войници, коне, сребро, жени, всичко! Трябвало е само да поискаш.

— Бях дал клетва — повторих, макар че едва не се бях поддал на изкушението да я наруша. С няколко думи можех да сторя така, че никога повече саксонец да не управлява в Англия. Да превърна Уесекс в датско кралство. И всичко това само ако предам един човек, когото не понасях, на друг, когото обичах като брат. Но не си бях отворил устата. Честната дума понякога ни тласка по пътища, които не искаме да поемаме. — Wyrd bið ful aræd — казах.