Бедният Беока се просълзи, щом ме видя. Беше вече стар, прехвърлил четирийсетте, а косата му, навремето рижа, бе силно прошарена с бяло. Кривогледото му око бе закрито от перде, а освен това куцаше и имаше парализирана лява ръка. Мъжете го подиграваха заради тези недъзи, макар и никога в мое присъствие. Беока ме знаеше от дете, понеже бе капелан на баща ми, а също и мой първи учител по четмо и писмо. През годините беше приемал някои мои постъпки, а други — не, но никога не бе преставал да ме обича. Също така бе добър свещеник и вече служеше при Алфред, което го правеше щастлив. Сега се хвърли развълнувано насреща ми и ме прегърна.
— Слава Богу, че си жив!
— Аз съм труден за убиване, отче.
— Така си е, не ще и дума. Но беше кекаво дете.
— Наистина?
— Изтърсакът на котилото, както те наричаше баща ти. Чак по-късно започна да укрепваш.
— И оттогава не съм спирал.
— Виж ги само, малките хитреци! — посочи Беока два териера, които ходеха на задни лапи. — Да знаеш, че трябва да поговориш с Офа.
— С него ли? Че защо? — погледнах учудено към мерсиеца, който командваше триковете на кучетата с подсвирквания и щракания с пръсти.
— Защото това лято е бил в Бебанбург. От него разбрах, че чичо ти е преустроил двореца. Направил го по-голям от преди. А Гита починала. Мир на праха й, добра жена беше — прекръсти се той.
Гита беше моята мащеха, която след смъртта на баща ми се ожени за моя чичо Елфрик, така че бе съпричастна към узурпирането на Бебанбург. Не казах нищо по повод смъртта й, но след представлението, докато Офа и двете му асистентки прибираха обръчите и слагаха нашийници на кучетата, отидох при мерсиеца и му казах, че искам да поговоря с него.
Той беше странен човек. Висок като мен, с печална, умна физиономия и на всичко отгоре християнски свещеник.
— Но ми дойде до гуша от църквата — ми сподели в „Двата жерава“, където го почерпих с кана пиво. — А също и от жена ми. Особено от нея.
— И просто взе, че си тръгна?
— Напуснах. Избягах. Щях да отлетя, ако Господ ми беше дал крила.
Разбрах, че странства вече дванайсет години, еднакво добре приет в саксонските и датските владения на Британия, защото носеше със себе си смях, макар по душа да не беше весел. Но Беока бе прав — той наистина бе ходил в Нортумбрия и бе наблюдавал всичко внимателно. Толкова внимателно, че вече разбирах защо Алфред го е поканил да изнесе кучешкото си представление в двореца. Офа явно бе един от шпионите, снабдяващи го със сведения за случващото се извън Уесекс.
— Е, разкажи какво ново в Нортумбрия — подканих го аз.
Той направи гримаса и се загледа в гредите на тавана. Мъжете, посещаващи „Двата жерава“, имаха обичай да правят резка върху тях всеки път, щом наемеха някоя от проститутките на кръчмата. Изглеждаше, че сега Офа брои тези резки — задача, която можеше да му отнеме цяла есен.
— Новините — рече накрая — са стока, не по-различна от пивото, кожите или курвите. Купуват се и се продават.
Сложих един шилинг върху масата, но той само го погледна и се прозина. Добавих и втори, което му развърза езика.
— Откъде искаш да започна? — попита.
— От север.
Научих, че в Шотландия било сравнително спокойно. Крал Аед имал фистула и не му било до сражения, но въпреки това се предприемали чести набези и кражби на добитък от Нортумбрия, където моят чичо Елфрик сега се зовял господар на Берниция.
— Да не иска да стане крал там? — поинтересувах се.
— Иска да бъде оставен на мира — отвърна Офа. — Не се заяжда с никого и трупа пари. Признава господството на Гутред и държи мечовете си наточени. Той не е глупак. Приветства датските заселници, защото му предоставят защита срещу скотите, но, от друга страна, пуска в Бебанбург само онези датчани, на които има доверие; Пази крепостта си в безопасност.
— Но иска ли да става крал или не? — настоях.
— Знам какво прави — тросна се Офа. — А какво иска, знаят само той и Всевишният.
— Синът му жив ли е?
— Сега има двама синове, и двамата още малки, но жена му умря.
— Да, чух.
— По-големият му син хареса кучетата ми и молеше баща си да ги купи, но аз отказах.
Като изключим преустройството на двореца, другите вести от Бебанбург бяха, че външната стена и долната порта били укрепени и направени по-високи. Попитах Офа дали той и питомците му са били добре приети в Дънхолм, което го накара да ме погледне изпод вежди и да се прекръсти.