— Това е Утред! — викна, ръгайки ме в обгърнатите от ризницата ребра. — Утред от Нортумбрия, Утред от Бебанбург, убиецът на датчани, воинът господен, наказващият меч! И той е дошъл при нас, точно както блаженият свети Кътбърт е посетил Алфред в неговия час на изпитание! Това е знак от Всевишния!
Присъстващите заликуваха, кралят доби още по-уплашено изражение, а Хротуерд, винаги готов да се впусне в поредната пламенна проповед, започна с пяна на уста да описва предстоящата гибел на всички датчани в Нортумбрия.
Успях някак да се изплъзна от Хротуерд и да си проправя път до края на издигнатата платформа, където стоеше Уилибалд. Там го улових за кльощавата шия и го завлякох в един коридор, водещ към личните покои на краля.
— Ама че си идиот — изръмжах му. — Ама че си безмозъчен задник. Би трябвало да те изкормя още тук и сега и да хвърля карантиите ти на прасетата.
Уилибалд отвори уста и я затвори отново с безпомощен вид.
— Представяш ли си какво ще стане, щом се върнат датчаните? Същинска кървава баня!
Ново беззвучно отваряне и затваряне на уста.
— Затова ще ти кажа какво ще направиш сега. Ще прекосиш река Уз и ще тръгнеш на юг толкова бързо, колкото те държат краката.
— Но това е вярно — проплака умолително той.
— Кое е вярно?
— Че свети Кътбърт ни дари победата!
— Вярно, друг път — скръцнах със зъби. — Всичко е измислица на Алфред. Ако Кътбърт действително му се е явил в Етелингег, защо не ни е казал още тогава, а е чакал, докато не свърши битката? — Направих пауза, през която Уилибалд издаде хърхорещ звук. — Чакал е, защото това никога не се е случвало.
— Но…
— Съчинил си го е, защото иска нортумбрийците да признаят водачеството на Уесекс в битката срещу датчаните. Иска да стане крал на Нортумбрия, нима не разбираш? И не само на Нортумбрия. Не се съмнявам, че е изпратил глупци като теб да разправят и на мерсийците, че някой от техните любими светци му се е явил.
— Но това е така! — прекъсна ме той и видял озадачения ми вид, побърза да поясни. — Напълно си прав. Свети Кенелм също е разговарял с него в Етелингег. Дошъл в съня му и му обещал, че ще победи.
— Нищо подобно не се е случвало — възразих с цялото търпение, на което бях способен.
— Напротив! — настоя той. — Алфред сам ми го каза! Това е пръст божий, Утред.
Улових го за раменете и го притиснах към стената на коридора.
— Имаш избор, отче. Или се омитай от Йоферуик, преди датчаните да са се върнали, или си наклони главата на една страна.
— Да си наклоня главата? — попита неразбиращо той.
— Да. За да те халосам по едното ухо, та всички глупости, с които е пълна, да се изсипят през другото.
Той не се поддаде на увещанията ми. Славата на християнския Бог, възпламенена от кръвопролитието при Етандун и раздухана от лъжата за свети Кътбърт, озаряваше Нортумбрия с пълна сила и клетият Уилибалд бе убеден, че е свидетел на началото на велики събития.
Същата вечер имаше пир — жалко угощение от солена херинга, сирене, корав хляб и вкиснало пиво — и отец Хротуерд изнесе нова страстна реч, в която заяви, че Алфред от Уесекс е пратил мен, най-славния си боец, да водя отбраната на града и че небесното воинство ще се притече на помощ на Йоферуик. Уилибалд само повтаряше „амин“ и „алилуя“, вярвайки на глупостите му като малко дете. Едва на следващия ден, когато сивкава мъгла обгърна града и започна да ръси хладен дъждец, пристигането на ангелите взе да му се вижда не чак толкова сигурно.
Хората напускаха домовете си. Носеха се слухове за датски въоръжени отряди, събиращи се на север. Хротуерд продължаваше да бълва своите проповеди и дори поведе из улиците шествие от свещеници и монаси, понесли реликви и знамена, но всеки бе наясно, че Ивар навярно ще се върне дълго преди свети Кътбърт и ангелите да се спуснат от небесата. Крал Егберт изпрати да ме повикат, защото искал да разговаря с мен, но аз прецених, че дните му са преброени, и не откликнах на поканата. Егберт можеше да се оправя сам, както намери за добре.