— А ето това е моя находка. Изключително вълнуващо. Показалката на свети Сед! — Сетне се прекръсти, взирайки се с единственото си читаво око в пожълтялата кост така, сякаш бе паднала от небето.
— Кое на свети Сед? — попитах аз.
— Показалката му.
— Какво ще рече показалка? — поинтересува се Рагнар. След годините, прекарани като заложник, английският му бе доста добър, но някои думи още му се губеха.
— Пособие за четене — поясни Беока. — С него човек следи редовете.
— А защо да не го прави с пръст?
— Защото пръстът е мръсен и може да зацапа мастилото. А показалката е чиста.
— И наистина ли е принадлежала на свети Сед? — престорих се на смаян.
— Наистина, наистина — едва не заподскача от радост Беока. — Аз лично я открих в една малка църква в Дорнуарасестър, чийто свещеник беше невеж глупак и нямаше представа какво притежава. Беше в рогова кутийка, с името на свети Сед надраскано отгоре. А онзи дори не умееше да чете. Представяте ли си, невеж свещеник! Затова му я конфискувах.
— Искаш да кажеш, че си я откраднал?
— Взех я на съхранение — засегна се той.
— А щом ти станеш светия — сръчках го в ребрата, — някой ще постави една от миризливите ти обувки в златно сандъче и ще й се кланя.
— Не си прави шега с тези неща, Утред — смъмри ме Беока, но от начина, по който се изчерви, познах, че съм улучил тайната му амбиция. Отчето копнееше един ден също да го канонизират, а и защо не? Той беше добър човек и го заслужаваше повече от мнозина, които съм познавал приживе и които днес се тачат като светци.
Същия следобед посетихме Хилд и аз дарих на метоха й трийсет шилинга — почти всички пари, с които разполагах. С Рагнар хранехме безгрижна увереност, че неговите хора ще донесат от Ютландия съкровището на Свери, което ще си поделим. Хилд се трогна от постъпката ми, а също от вида на своето кръстче, вградено в дръжката на Змийския дъх.
— Отсега нататък трябва да използваш мъдро това оръжие — ми каза.
— Аз винаги го използвам мъдро.
— Щом си впрегнал в него Божията сила, то не бива да върши зли дела.
Не знаех доколко ще спазя заръката, но във всички случаи се радвах да видя Хилд. Алфред пък й бе дарил малко прах от гробницата на свети Хеда. Според нея, забъркан с прясна извара, той изцеляваше всякакви болежки. Ефектът му бе надеждно изпробван върху просяците, ползващи се от милосърдието й.
— Ако някога пострадаш в битка — ми каза, — трябва да дойдеш тук, за да намажем раните ти.
Зърнах я отново на следващия ден, когато всички бяхме поканени за освещаването на църквата, в която щеше да се състои и годежът на Етелфлед. Хилд заедно с останалите монахини на Уинтансестър бяха в страничния проход срещу олтара, докато Рагнар, Брида и аз закъсняхме и трябваше да стоим в дъното край вратата. Аз се извисявах над повечето присъстващи, но все пак не видях много от церемонията, която се проточи до безкрайност. Двама епископи казаха молитви, свещениците ръсеха със светена вода, а хорът от монаси пееше. После архиепископът на Контварабург изнесе дълга проповед, в която по някаква причина не спомена и дума за новата църква, нито за годежа, затова път сурово заклейми духовенството на Уесекс, че носи къси туники вместо дълги раса. Тази скотска практика, гърмеше Негово Преосвещенство от амвона, трябвало незабавно да бъде прекратена под страх от отлъчване. Един свещеник до нас носеше тъкмо такава туника и през цялото време приклякаше да я скрие, от което заприличваше на джудже в рокличка. Монасите пяха отново, а после моят братовчед, надут като пуяк, излезе и застана край олтара. Етелфлед бе доведена при него от баща си. Архиепископът мърмори нещо над тях, ръси ги със светена вода, докато накрая щастливо сгодената двойка не бе представена пред паството. Всички ние чинно аплодирахме.
Етелфлед бе отведена обратно в двореца, а мъжете в църквата се надпреварваха да поздравяват годеника. Той беше на двайсет — с единайсет години по-възрастен от нея, нисък, червенокос и твърдо убеден в собствената си значимост. А тя се дължеше единствено на факта, че баща му бе най-силният тан в Южна Мерсия — районът, най-слабо засегнат от датското нашествие, което означаваше, че един ден Етелред трябваше да стане предводител на свободните мерсийски саксонци. Иначе казано, той можеше да поднесе на Алфред голяма част от Мерсия на тепсия, което бе и причината да бъде одобрен за негов зет. Докато си проправяше път сред приветстващите го уесекски лордове, той ме забеляза и спря изненадано.