— Е, мен пък здравето е решило да ме поизмъчи. Но в това има божествен замисъл и аз го приветствам. Хайде, изправи се. Ърл Рагнар с теб ли е?
— Чака отвън — отвърнах, заставайки на единственото свободно място в тясната стая. Мистериозните свещи заемаха значително пространство. Още повече заемаше Стеапа, изправил се до отсрещната стена редом с Беока. Бях изненадан да го заваря тук. Алфред обичаше да се обгражда с умни мъже, а Стеапа положително не спадаше към тях. Роден като роб, впоследствие се бе превърнал във воин, но го биваше единствено да лочи пиво и да убива врагове — две неща, които вършеше с безпощадна ефективност. Сега стоеше зад високото кралско писалище с неловко изражение, сякаш не знаеше защо е доведен тук.
Очаквах Алфред да ме разпитва за премеждията на робството, защото обичаше да слуша разкази за далечни места и непознати народи, но той изобщо не засегна темата. Вместо това поиска да узнае мнението ми за Гутред. Казах, че Гутред ми е симпатичен, което, изглежда, го изненада.
— Симпатичен ти е въпреки онова, което ти е сторил?
— Той нямаше особен избор. Аз сам му казах, че един крал трябва да е безпощаден при защита на своите владения.
— Дори и така да е — изгледа ме изпитателно Алфред.
— Ако ние, простосмъртните, очаквахме благодарности от кралете — изрекох искрено, — би значело да сме вечно разочаровани.
Той доби строго изражение, а сетне изведнъж избухна в смях — нещо, което рядко му се случваше.
— Да знаеш, че ми липсваше! Ти си единственият, който си позволява да се държи нахално с мен.
— Утред всъщност имаше предвид друго, господарю — намеси се тревожно Беока.
— Нищо друго не е имал предвид. — Алфред отмести пергаментите настрани, седна и ме попита: — Как ти се струват свещите ми?
— Чудесни са — отвърнах колебливо. — Но смятам, че ще са по-полезни през нощта.
— Опитвам се да направя часовник.
— Часовник?
— Да, с който да меря времето.
— Слънцето и звездите не вършат ли достатъчно добра работа за целта?
— Не всеки може да ги вижда през облаците — отвърна язвително той. — Опитвам се да разграфя свещите така, че всяка чертичка да отговаря на един час горене. Ако свещта се скъсява с двайсет и четири чертички от пладне до пладне, винаги ще знам кой час е, нали?
— Да, господарю.
— Времето трябва да се изразходва пестеливо, а за да го правим, трябва първо да знаем с колко време разполагаме.
— Да, господарю — повторих, прикривайки с мъка отегчението си.
Алфред въздъхна, сетне порови сред пергаментите и извади един, носещ огромен восъчен печат в отровнозелен цвят.
— Това е писмо от крал Гутред — рече. — В него той ми иска съвет и аз реших да му го дам. За целта ще му изпратя отговор до Йоферуик по отец Беока, който ще говори от мое име.
— Оказвате ми чест, господарю. Неоценима чест — изпърха радостно отчето.
— Ще изпратя също и ценни дарове, а тези дарове трябва да бъдат охранявани. Какво ще кажеш ти да ги ескортираш, Утред? Заедно със Стеапа?
— Разбира се! — възкликнах ентусиазирано, защото бях обсебен от мисълта за Гизела, а тя се намираше именно в Йоферуик.
— Но за да няма недоразумения, моят посланик е не друг, а отец Беока и вие ще се подчинявате на заповедите му. Ясно?
Съгласих се с готовност, макар че всъщност не бях длъжен да приемам нареждания от Алфред. Не бях уесекски поданик, нито му дължах преданост. Интересът ми съвпадаше с неговата воля, затова загърбих обстоятелството, че не съм му давал обет. Но той сам отвори дума за него.
— Искам и тримата да се върнете до Коледа и да ми докладвате за посланичеството си. А ти — обърна се към мен — ще положиш клетва за вярност, иначе няма да те пусна никъде.
— Искате клетвата ми?
— Настоявам за нея, лорд Утред.
Аз се поколебах. Не исках да ставам отново човек на Алфред, но усещах, че зад това тъй наречено посланичество се крие нещо много повече. Ако той искаше да посъветва Гутред, защо не го стореше с обикновено писмо? Или не изпратеше половин дузина духовници да му проглушат ушите? Вместо това той се обръщаше към Стеапа и мен, които бяхме годни само за едно — да се бием. Колкото до Беока, макар и несъмнено добър по душа, той едва ли бе най-представителният посланик. Не, тук намирисваше на нещо друго — на желание за упражняване на насилие, което беше обнадеждаващо. Мълчанието ми се проточи и Алфред попита раздразнено: