Алфред се наведе над свещите, чиито пламъчета пропукваха и очерняха със сажди бяло варосаната стена.
— Тази гори твърде бързо — рече и като наплюнчи пръсти, угаси една от тях и я хвърли в кошницата отстрани при още дузина други. — Силно желателно е — продължи, все още оглеждайки свещите — да имаме християнски крал в Нортумбрия. Още по-желателно е този крал да бъде Гутред, защото е датчанин. Ако ще печелим езичниците за каузата на Христа, ни трябват покръстени датски владетели. А не хора като Кяртан и Ивар, които да воюват срещу църквата.
— Кяртан положително би я унищожил, ако можеше — вметнах.
— А се съмнявам твоят чичо да е достатъчно силен, за да ги победи. Дори и в съюз с Гутред. Не, единственият изход е Гутред да се помири с тях. Това е и моят съвет към него.
Последните изречения бяха насочени директно към Беока.
— Мъдър съвет, слава на Бога — поклони се отецът с доволен вид.
— А като стана дума за езичници — обърна се Алфред към мен, — какво ще стори Рагнар, ако го освободя?
— Няма да се присъедини към Ивар — отговорих твърдо.
— Сигурен ли си?
— Напълно. Рагнар мрази Кяртан, а щом Ивар е съюзник с него, значи ще мрази и двамата.
— А ако го освободя и го пусна на север заедно с теб, дали ще се обърне срещу Гутред?
— За Кяртан е ясно, но за чувствата му към Гутред няма как да знам.
Алфред обмисли отговора ми, после кимна.
— И това, че е противник на Кяртан, е достатъчно. — Той се обърна с усмивка към Беока. — Мисията ти, отче, ще бъде да проповядваш мир на Гутред. Посъветвай го да бъде езичник с датчаните и християнин със саксонците.
— Разбира се, господарю — поклони се Беока, но видът му бе напълно объркан. Алфред говореше за мир, но изпращаше бойци, защото беше наясно, че мир не може да има, докато Ивар и Кяртан са живи. Не смееше да го каже открито, за да не бъде обвинен от датчаните на север, че Уесекс се меси в нортумбрийските дела. Това щеше само да ги подразни и да налее вода в мелницата на Ивар. Искаше Гутред да остане на трона, защото бе християнин, а един християнски крал бе по-вероятно да приветства саксонските войски, ако някога им се наложеше да влязат в Нортумбрия. Ивар и Кяртан по-скоро биха я превърнали в крепост на езичеството, а Алфред искаше на всяка цена да избегне това. Ето защо Беока трябваше да проповядва мир и разбирателство, а Стеапа, Рагнар и аз — да носим мечове. Ние бяхме неговите кучета на войната и той бе напълно наясно, че Беока не може да ни удържи.
Алфред действително мечтаеше и неговите мечти обхващаха цяла Британия.
А аз за пореден път трябваше да му се врека във вярност. Не го желаех, но той ме изпращаше на север, при Гизела, затова коленичих, произнесох клетвата и така изгубих свободата си. После извикаха Рагнар, който също коленичи и получи своята.
На следващия ден всички заедно се отправихме на север.
Гизела беше вече омъжена.
Научих това от Улфхер, архиепископа на Йоферуик, който нямаше как да не знае, защото сам бе извършил церемонията в голямата си църква. Бях закъснял само с пет дни и щом чух вестта, изпаднах в същото отчаяние като онова, предизвикало сълзите ми в Хайтхабу. Гизела беше омъжена. Докато стигнем Нортумбрия, вече цареше есен. Соколите скитници кръжаха из небето и се спускаха върху новопристигналите бекаси или върху чайките, накацали из прогизналите поля.
Тръгнахме при ясно време, но докато прекосявахме Мерсия, от запад ни връхлетяха дъждове. Бяхме общо десетима — Рагнар, Брида, Стеапа, аз и отец Беока, който отговаряше за трима слуги, водещи товарните коне с нашите доспехи, щитове, запасни дрехи и даровете на краля за Гутред. Рагнар пък бе съпроводен от двама датчани, споделяли изгнаничеството му. Всички имахме хубави коне, предоставени от Алфред, и пътуването нямаше да отнеме дълго, ако Беока не ни забавяше. Той мразеше да язди и макар да подложихме седлото на кобилата му с две овчи кожи, постоянно се оплакваше от болки и схващания. Прекарваше времето си основно в репетиране на речта, с която щеше да се обърне към Гутред, като повтаряше думите отново и отново, докато не втръснаха на всички ни. В Мерсия не срещнахме никакви премеждия, защото присъствието на Рагнар ни гарантираше топъл прием в домовете на датските големци. Беше ясно, че истинската власт се държи от тях, макар в Северна Мерсия все още да имаше саксонски крал на име Сеоулф, когото така и не срещнахме. Прекосихме границата с Нортумбрия под проливен дъжд, който не престана, докато не влязохме в Йоферуик.