И тук научих, че Гизела не само е омъжена, но и е напуснала града заедно с брат си.
— Аз лично отслужих венчавката — заяви ни архиепископ Улфхер, докато гребеше с лъжицата ечемичена супа, стичаща се на лепкави струйки по бялата му брада. — Глупавото момиче плака по време на цялата церемония, а накрая отказа да се причести, но това няма никакво значение. Бракосъчетанието пак е в сила.
Останах ужасен. Бях я изпуснал само с пет дни. Съдбата е неумолима.
— Мислех, че е станала монахиня — казах, сякаш това можеше да помогне.
— Живя в манастир, да — отвърна Улфхер. — Но ако сложиш котка в конюшня, от нея няма да стане кон, нали? Криеше се там просто от глезотия. Вместо да се запложда и да ражда деца, се напъха в килия, където не изрече нито една молитва. Един хубав бой й трябваше, мен ако питате. Веднага щеше да я оправи. Както и да е, вече не е в манастира. Гутред я изкара оттам и я омъжи.
— За кого? — попита Беока.
— За лорд Елфрик, разбира се.
— Елфрик е дошъл в Йоферуик? — учудих се, защото чичо ми мразеше да напуска Бебанбург също толкова, колкото и Кяртан да се лишава от сигурността на Дънхолм.
— Не е идвал лично — отвърна Улфхер. — Изпрати двайсет мъже, един от които изигра неговата роля. Сватба по заместване. Напълно законно.
— Така е — потвърди Беока.
— Къде е тя сега? — попитах.
— Замина на север — махна с роговата си лъжица Улфхер. — Всички заминаха. Брат й я отведе в Бебанбург. Абат Едред тръгна с тях, като взе със себе и мощите на свети Кътбърт. А също и оня ужасен монах Хротуерд. Не мога да го понасям. Той беше безумецът, излязъл с идеята да се наложи десятък на датчаните. Казах на Гутред да не го прави, но той не ме послуша, защото Хротуерд заяви, че е получил нарежданията си директно от свети Кътбърт. И ето, сега езичниците събират сили за война.
— Война? Нима Гутред е обявил война на датчаните? — Това ми звучеше слабо вероятно.
— Разбира се, че не. Но все някак трябва да му попречат да го направи. — Улфхер изпразни чинията си и избърса брада с ръкава на расото си.
— Да направи кое? — намеси се Рагнар.
— Да стигне Бебанбург, естествено. В деня, в който откара сестра си и свети Кътбърт в Бебанбург, Елфрик ще му даде двеста войници. А на датчаните това няма да им хареса. Досега що-годе търпяха Гутред, защото беше твърде слаб, за да се разпорежда. Но ако се сдобие с още двеста обучени бойци, нещата ще се променят. Затова и ще предпочетат да го смачкат като въшка.
— Жалко, че са отнесли блажения свети Кътбърт със себе си — рече Беока.
— Ти си странен посланик — изгледа го архиепископът.
— Странен, Ваше Преосвещенство?
— Куцаш и си малко крив с едното око. Толкова ли не му останаха читави мъже на Алфред, че праща грозник като теб? Впрочем навремето, още при стария лорд Утред, в Бебанбург също имаше кривоглед свещеник.
— Това бях аз — възкликна развълнувано Беока.
— Не лъжи, чадо. Онзи беше млад и червенокос, а ти си целият побелял — смъмри го Улфхер, после викна на суетящия се наоколо слуга: — Вземи столовете, безмозъчен идиот такъв! Натовари ги всичките. И ми донеси още хляб. — Архиепископът планираше да избяга, преди да се е разразила войната, и целият двор бе пълен с волски каруци и товарни коне, предназначени да отнесат съкровищата на голямата църква на безопасно място. — Гутред отнесе свети Кътбърт — продължи той, — защото такава бе цената на Елфрик. Той поиска момичето и мощите. Дано помни с кое от двете да се съвкуплява.
Дадох си сметка, че по този начин чичо ми си отваря път към властта. Гутред може да беше слаб, но разполагаше с една светиня за нортумбрийските християни. Ако се сдобиеше с нея, Елфрик не само щеше да получи влияние над тях, но и да спечели цяло състояние от даренията на поклонниците.
— Струва ми се, че е решил да прекроява Берниция — изрекох гласно. — Няма да се учудя, ако в скоро време се нарече крал.
Улфхер ме изгледа с известно уважение.
— Имаш право. А и двестата му войници няма да останат с Гутред повече от месец. После ще се приберат у дома и ще го оставят да се пържи на бавен огън. Аз го предупредих. Казах му, че един мъртъв светия струва колкото цяла армия, но той беше твърде отчаян, за да ме слуша. Ако искате да заварите този глупак жив, моят съвет е час по-скоро да се отправите на север.
Улфхер ни бе приел в качеството на кралски посланици, но не ни предложи храна, нито подслон. По държанието му бе очевидно, че няма търпение да ни види гърбовете. Върнахме се в странноприемницата, където чакаха Стеапа и Брида, а аз проклинах съдбата, задето ми е позволила да стигна толкова близо до Гизела, само за да ми я отнеме отново. Тя бе заминала преди четири дни — предостатъчно време да се стигне до Бебанбург. А отчаяният ход на брат й да си спечели подкрепата на Елфрик вероятно щеше да вдигне датчаните на бунт. Но в момента това бе последната ми грижа. Мислех единствено за Гизела.