— Трябва незабавно да последваме Гутред — каза Беока.
— Стъпиш ли в Бебанбург, чичо ми ще те убие — отвърнах. При бягството си от Бебанбург отецът бе взел всички документи, доказващи, че аз съм законният владетел, навличайки си с това гнева на Елфрик.
— Няма да ме докосне и с пръст, ако иска да спаси душата си, защото съм Божи служител. Освен това съм и посланик.
— Докато е зад стените на своята крепост — вметна Рагнар, — може да прави каквото си пожелае.
— Съмнявам се Гутред да е стигнал Бебанбург — рече Стеапа и аз останах толкова учуден, че изобщо е проговорил, че само го изгледах, както и всички останали. — Ако те не искат сватбата, ще го спрат — продължи той.
— Кой ще го спре? — попита Рагнар.
— Датчаните, милорд.
— А и Гутред ще пътува бавно, защото трябва да влачи със себе си мощите на свети Кътбърт — добави Брида.
В гърдите ми трепна надежда. Стеапа и Брида имаха право. Гутред не можеше да се движи с по-голяма скорост от тази на носачите на ковчега, а и нищо чудно датчаните да му бяха устроили засада.
— Ами ако вече е мъртъв? — обърнах се към спътниците си.
— Има само един начин да разберем — отсече Рагнар.
На следващото утро потеглихме на север по стария римски път. Дотук бяхме щадили конете на Алфред, но сега ги пришпорихме здраво, без да обръщаме внимание на оплакванията на Беока. Към обяд заваля отново. Дъждът отначало беше лек, но постепенно се усили и затрещяха гръмотевици. Пътят стана хлъзгав и коварен, а вятърът зашиба в лицата ни. Дърветата се превиваха под напора му, лишавайки се от последните си листа, а ние бяхме кални, премръзнали и мокри до кости. Беше ден не за кръстосване по друмищата, а за седене у дома, край топлия огън.
Тогава попаднахме на първите два трупа. Бяха на мъже, проснати голи на земята, а кръвта от раните им беше измита от дъжда. Край единия се въргаляше счупен сърп. Половин километър по-нататък имаше още три тела. По кръстчетата на вратовете им познахме, че са саксонци. Беока изрече молитва над тях. Поредната мълния освети хълмовете на запад и видяхме, че пред нас има селище. То се състоеше от няколко ниски къщи, църква и господарско имение, защитено с ограда от колове. За оградата бяха вързани двайсетина коня. С нашето приближаване отвътре изскочиха мъже с мечове и копия. Те се метнаха на седлата и препуснаха насреща ни, но забавиха ход, щом забелязаха гривните по моите ръце и по тези на Рагнар.
— Датчани ли сте? — викнах аз.
— Да — отвърнаха те и като свалиха оръжията, обърнаха конете, за да ни съпроводят.
— Видяхте ли саксонци наоколо? — попита един от тях.
— Само мъртви — отвърна Рагнар.
Вкарахме конете в една от къщите, като съборихме покрива над прага, за да могат да влязат през вратата. Вътре имаше саксонско семейство, което се свиваше боязливо. Жената вдигна ръце към нас, хленчейки умолително, че дъщеря й е болна. Самото момиче лежеше разтреперано в един тъмен ъгъл и изглеждаше не толкова болно, колкото примряло от ужас.
— На колко години е? — попитах.
— На единайсет, мисля — отвърна майката.
— Изнасилиха ли я?
— Четирима мъже, милорд.
— Е, вече е в безопасност — казах, като й дадох няколко монети заради повредения покрив. Оставихме слугите на Беока и двамата придружители на Рагнар да пазят конете и се присъединихме към датчаните в господарската зала за пиршества, където в огнището гореше буен огън. Те се посместиха да ни направят място, макар да бяха объркани от факта, че ни придружава християнски свещеник. Хвърляха подозрителни погледи към мокрия като мишка Беока, но премълчаха, защото видът на Рагнар, както и моят, издаваше, че сме воини от най-висок ранг.
— Аз съм Хакон от Онрипум — рече предводителят им, като леко се поклони.
— Рагнар Рагнарсон — отвърна Рагнар, като не си направи труда да представя мен и Стеапа, а само кимна към Брида. — Тази тук ми е жена.