Същото важеше и за мен — трябваше да се махна от града, преди гневът на Ивар да се стовари отгоре му. Намерих своя шанс в пивница „Кръстосаните мечове“ край северната порта, в лицето на един датчанин на име Болти. Той бе оцелял при клането, защото беше женен за саксонка и нейното семейство го бе защитило. Щом ме зърна в кръчмата, дойде и попита дали не съм Утред от Бебанбург.
— Аз съм — отвърнах.
Той седна срещу мен, кимна почтително на Хилд и щракна с пръсти, за да повика сервитьорката. Беше пълен човек, с плешиво теме, сипаничаво лице, счупен нос и подплашени очи. Синовете му, и двамата полусаксонци, се повъртаха отзад. Единият изглеждаше на двайсет, а другият — пет години по-млад, а на поясите им висяха мечове, с които явно не бяха свикнали.
— Познавах ърл Рагнар-старши — каза Болти.
— Аз също. Но теб не те помня.
— При последното плаване с „Летящата усойница“ аз му продадох такелажа и дръжките за веслата.
— Измами ли го? — попитах саркастично.
— От къде на къде? — докачи се Болти.
— Питам, защото го обичах. Беше ми като баща.
— Знам. — Мъжът замълча и погледна крадешком към Хилд. — Ти беше много млад тогава и водеше със себе си едно слабо, тъмнокосо момиче.
— Значи наистина ме помниш — усмихнах се и изчаках, докато ни сервират пивото. Направи ми впечатление, че Болти, макар и датчанин, носи кръст около врата си.
— Какво да се прави — сви рамене той, забелязал, че го наблюдавам. — Човек трябва някак да оцелява в Йоферуик. — Сетне дръпна яката на дрехата си и ми показа амулета на Тор, скрит отдолу. — Жертвите на клането бяха предимно езичници.
— Има ли много покръстени датчани? — попитах.
— Намират се — призна неохотно събеседникът ми. — Искате ли да поръчам и нещо за хапване?
— Онова, което искам, е да знам защо дойде да говориш с мен.
Той търсеше начин да напусне града и да отведе своята саксонска съпруга заедно с двамата синове и двете им дъщери колкото се може по-далеч от задаващото се бедствие. За целта му бяха нужни въоръжени придружители и сега ме гледаше с умолителни, отчаяни очи, без да подозира, че целите ни напълно съвпадат.
— И къде смяташ да отидеш? — попитах.
— Не и на запад — рече с потръпване той. — Чувам, че в Кумбраланд се леела кръв.
— Там винаги се лее кръв. — Кумбраланд бе частта от Нортумбрия, лежаща отвъд планините и граничеща с Ирландско море. Нападаха я както скотите от Страт Клота, така и норвежците от Ирландия и бритите от Северен Уелс. Известен брой датчани се бяха заселили в Кумбраланд, но не достатъчно, за да го опазят от опустошителните набези.
— Бих се върнал в Дания — каза Болти, — но тук няма бойни кораби. Единствените, останали по кейовете на Йоферуик, са на саксонски търговци. Ако изобщо се осмелят да отплават, веднага ще бъдат плячкосани от датските бойни съдове, които несъмнено кръстосват из устието на Хъмбър.
— Е, и?
— Затова искам да отида на север и да се присъединя към Ивар. Мога да ти платя.
— И смяташ, че ще съумея да те преведа през земите на Кяртан?
— Във всички случаи ще се чувствам по-спокойно със сина на Рагнар до себе си — призна той. — А и ако се разбере, че пътуваме заедно, още мъже ще се присъединят към нас.
И така, аз го оставих да ми плати, като поисках шестнайсет шилинга, две кобили и един черен жребец, който някакъв човек водеше из улиците и му търсеше купувач. От цената на последния на Болти леко му призля, но страхът да не остане на произвола на съдбата в Йоферуик го накара да се бръкне с цели четирийсет шилинга. Животното бе обучено за битка — тоест не се стряскаше от силни шумове и се подчиняваше на всяко притискане с коляно, позволявайки на ездача да борави свободно с щита и меча. Жребецът явно бе задигнат от датчаните, избити през последните дни, и никой не знаеше името му. Нарекох го Уитнер, което значи Мъчител, защото постоянно се заяждаше с двете кобили и ги хапеше.
Кобилите бяха за отец Уилибалд и Хилд. Казах на свещеника да върви на юг, но сега той бе твърде уплашен и не искаше да се отделя от мен. Така в деня след запознанството ми с Болти всички поехме на север по стария римски път. С нас дойдоха още дузина мъже, сред които трима датчани и двама норвежци, успели да се скрият от безчинствата, предизвикани от Хротуерд. Останалите бяха саксонци, бягащи от мъстта на Ивар. Всички имаха собствени оръжия, а Болти ми даде пари, за да им платя. Надницата им не бе висока — само колкото за храна и пиво, но присъствието им щеше да отблъсне евентуални набези през време на дългия преход.