Не спирах да мисля за Гизела, изгубена някъде из пустошта, жертва на амбициите на брат си. Гутред навярно бе разчитал, че датчаните няма да съберат армия толкова късно през годината и че ще успее да се промъкне покрай Дънхолм до Бебанбург, без да срещне съпротива. А ето че сега бе на път да изгуби всичко.
— Ако го открием — подхвърли Беока, докато яздехме, — може да го отведем на юг, при Алфред.
— Че защо да правим това? — попитах.
— За да го опазим жив. Все пак е християнин и ще е добре дошъл в Уесекс.
— Алфред го иска за крал тук.
— Вече е твърде късно — поклати мрачно глава отчето.
— Не непременно — рекох и Беока ме изгледа така, сякаш съм се побъркал. Може и наистина да бях, но сред хаоса, обгърнал Нортумбрия, имаше нещо, убягнало от вниманието на Ивар. Вярно, неговите сили растяха, а Кяртан изтикваше Гутред към негостоприемните централни райони, където никоя войска не можеше да издържи дълго на студа, вятъра и дъжда. Той вероятно мислеше, че вече е спечелил, но забравяше за Рагнар. Въпреки дългото си отсъствие Рагнар още притежаваше ивица земя сред хълмовете, където живееха мъже, заклели се да му служат.
Докато навлизахме в долината, водеща към Сюнингсвейт, в гърлото ми се надигна буца. Недалеч оттук бях живял като дете, бях отгледан от Рагнар-старши. Бях усвоил изкуството на боя, бях познал щастието и любовта. А също така бях гледал как Кяртан опожарява дома на Рагнар и избива всичките му обитатели. Сега се завръщах за пръв път след онази кошмарна нощ.
Хората на Рагнар обитаваха селището и околните хълмове, но първата жива душа, която срещнахме, бе Етне — шотландската робиня, освободена от нас при Гирум. Тя носеше две ведра с вода и отначало не ни позна, докато не извиках името й. Тогава хвърли ведрата и се затича с викове към къщите. Изпод ниския праг на една от тях се подаде Финан и размаха ръце от радост. После наизскачаха още хора и скоро около нас се събра цяла тълпа, приветстваща завръщането на Рагнар.
Финан дори не изчака да сляза от седлото, а попита ухилено, подтичвайки край коня ми:
— Искаш ли да знаеш как умря Свери?
— Бавно, предполагам?
— И шумно. А ние му взехме всичките пари.
— Много ли бяха?
— Повече, отколкото можеш да си представиш — отвърна възторжено той. — Накрая изгорихме и къщата му. Оставихме жената и децата му да ридаят.
— Значи не сте ги убили?
— Ами… не, на Етне й дожаля за тях. — Финан доби смутен вид, но бързо се оживи отново. — Затова пък неговата смърт бе истинско наслаждение. Е, отиваме ли на война?
— Разбира се.
— Ще се бием с онова копеле Гутред, нали?
— Не го ли харесваш?
— Той изпрати свещеник да събира от нас данък за църквата. Прогонихме го с ритници.
— Мислех, че си християнин.
— Такъв съм, но по-скоро ще горя в ада, отколкото да дам една десета от парите си.
Мъжете от Сюнингсвейт очакваха да се бият на страната на Ивар. Бяха датчани и разглеждаха неминуемата война като сблъсък с надигналите глава саксонци, макар и да не горяха от ентусиазъм да влязат в бой, защото Ивар не бе популярен сред тях. Призивът му бе достигнал Сюнингсвейт преди пет дни и Роло, който командваше в отсъствието на Рагнар, умишлено протакаше. Сега решението бе в ръцете на Рагнар и същата вечер той събра мъжете на поляната пред дома си, където бе разпален голям огън. Можеше да им нареди да правят каквото пожелае, но бе отсъствал три години и искаше да провери настроенията им.
— Първо ще ги изслушам — ми каза, — а после ще дам заповедите си.
— И какви ще бъдат те? — попитах.
— Още не знам — ухили се той.
Роло заговори първи.
— Нямам нищо против Гутред — рече, — но се чудя дали той е най-добрият крал за Нортумбрия. Една земя се нуждае от владетел, който е щедър, силен и справедлив. Гутред не е нито силен, нито справедлив. Той покровителства християните.
Сред тълпата се разнесе одобрителен ропот. Беока, който седеше до мен, разбираше достатъчно от ставащото, за да се обезпокои.
— Но Алфред подкрепя Гутред — ми прошепна.
— Мълчи! — изсъсках му аз.