— Гутред — продължи Роло — поиска от нас данък за християнската църква.
— И вие платихте ли го? — попита Рагнар.
— Не.
— Ако Гутред не е крал, кой тогава? — Никой не отговори. — Ивар ли? — Присъстващите мълчаха като попарени, защото никой не харесваше Ивар. Единствено Беока понечи да отвори уста, но аз го сръчках в пилешките ребра. — Какво ще кажете за ърл Улф? — предложи Рагнар.
— Твърде стар е — поклати глава Роло. — Освен това се прибра в Кеър Лигалид и иска да си остане там.
— Ще се намери ли изобщо саксонец, който да зачита нас, датчаните? — попита Рагнар, но му отвърна единствено тишина. — Друг датчанин тогава?
— Трябва да е Гутред! — изджафка като куче Беока.
Роло направи крачка напред, за да покаже, че предстои да каже нещо важно.
— Ние ще следваме теб, господарю — обърна се към Рагнар, — защото си щедър, силен и справедлив.
Думите изтръгнаха бурни овации от множеството, събрано около огъня.
— Това е измяна! — възкликна Беока. — Алфред ни заръча…
— Алфред не е тук — изшътках му, — затова млъкни.
Рагнар се вторачи в пламъците. Беше красив мъж, с волево, открито и ведро лице, но сега изглеждаше угрижен. После се обърна към мен.
— От теб би станал приличен крал.
— Не отричам — съгласих се.
— Ние сме тук да подкрепяме Гутред! — не мирясваше Беока.
— Финан — обърнах се към ирландеца, — до мен има един сакат и кривоглед свещеник, който адски ми лази по нервите. Ако пак надигне глас, резни му гръкляна.
— Утред! — изписка Беока.
— Това не се брои — махнах с ръка. — Но следващия път, когато се обади, го изпрати при праотците му.
Финан се ухили и изтегли меча си. Беока се умълча.
— Да, би могъл да станеш крал — повтори Рагнар и аз усетих как тъмните очи на Брида се впиват в мен.
— Предците ми са били крале, а тяхната кръв тече в жилите ми — отвърнах. — Тя е кръвта на Один. — Баща ми, макар и християнин, винаги се е гордял, че родът ни води началото си от бог Один.
— И ще бъдеш добър крал — продължи Рагнар. — Защото е добре тук да управлява саксонец, а ти си саксонец, обичащ датчаните. Какво пречи да те провъзгласим за Утред, крал на Нортумбрия? — Брида продължаваше да ме гледа и аз знаех, че си спомня нощта, когато неговият баща умря, а Кяртан и войниците му крещяха като демони и посичаха мъжете и жените, излизащи с олюляване от пламтящата сграда. — Е? — подкани ме Рагнар.
Признавам, че изкушението бе силно. Много силно. В дните на своя разцвет дедите ми са били крале на Берниция, а ето че сега тронът на Нортумбрия ми се предлагаше на тепсия. С Рагнар до себе си можех да бъда сигурен в датската подкрепа, а саксонците щяха да правят каквото им се нареди. Естествено, Ивар щеше да окаже съпротива, а също Кяртан и чичо ми Елфрик, но това не беше нищо ново, а и аз не се съмнявах, че съм по-добър военачалник от Гутред.
И все пак си давах сметка, че моята съдба не е да бъда крал. Познавал съм много крале и животът им далеч не е бил само цветя и рози, вино и жени. Алфред ходеше като призрак, изпит от болежките си и от вечните грижи. Но беше прав да приема задълженията си присърце. Един крал трябва да управлява, да поддържа баланса между велможите в кралството си, да укротява съперничествата, да държи хазната пълна, да се грижи за войските, за крепостите и пътищата. Всичко това ми мина през ума, докато Рагнар и Брида ме гледаха, а Беока чакаше отстрани, затаил дъх. И реших, че не желая отговорността. Желаех среброто, пиршествата и жените, но тях можех да имам и без трона.
— Не ми е писано — поклатих глава.
— Откъде знаеш какво ти е писано? — възрази Рагнар.
Пушекът се виеше към ясното, студено небе, обсипано със звезди.
— Знам, че ще си върна Бебанбург. А няма как да управлявам Нортумбрия оттам. Но може би е писано на теб?
— Не — отвърна той. — Ние винаги сме били викинги — моят баща и неговият баща преди него, откакто се помним. Плавали сме до далечни земи в търсене на плячка. Забогатявали сме. Живеели сме сред смях и пиене, сребро и битки. Ако стана крал, ще трябва да пазя владенията си от всички, които само ще кроят как да ми ги вземат. От вълк ще се превърна в овчар. Предпочитам свободата. Твърде дълго бях лишен от нея като заложник. Искам да гледам как вятърът опъва платната и слънцето играе по мечовете, а не да се нагърбвам с грижи и тревоги. — Рагнар всъщност мислеше същото като мен, но го изрече далеч по-красноречиво. Той изведнъж се усмихна широко, сякаш захвърлил тежко бреме, и се обърна към хората си: — Искам да стана по-богат от всеки крал и ще направя богати и всички вас!