— Тя е вещица — изсъска ми поверително веднъж.
— Ако е вещица — отвърнах, — толкова по-добре, че е на наша страна.
— Господ ще ни накаже, да знаеш!
— Тези земи не са на твоя Господ, а на бог Тор.
Той се прекръсти, за да отблъсне ереста, съдържаща се в думите ми.
— А ти какви ги вършеше снощи? — продължи негодуващо. — Как можа изобщо да ти мине през ума, че може да станеш крал?
— Много лесно. Аз произхождам от крале. А твоите предци какви са били, отче? Свинари?
— Кралят е богопомазано същество — пусна репликата ми край ушите си той. — Избран лично от Всевишния и от всички светии. Допускаш ли, че би могъл да замениш Гутред на трона на Нортумбрия, след като лично блаженият Кътбърт го е отвел там?
— Ами тогава да обръщаме конете и да се прибираме у дома.
— У дома? — ужаси се отчето. — Защо?
— След като свети Кътбърт е отвел Гутред до трона, нека той го закриля. Ние не сме му необходими. Нека сам си води битките, подкрепян от своя съсухрен мъртвец. А хрумвало ли ти е, че може и вече да е станало?
— Кое да е станало?
— Битката. Че Гутред е победен и лежи мъртъв в някое дере или пък е окован в робските вериги на Кяртан?
— Боже опази — прекръсти се отново Беока.
— Не се притеснявай, още не се е стигнало дотам — успокоих го.
— Откъде знаеш?
— Щяхме да срещнем бегълци — отвърнах, макар че нямаше как да съм сигурен. Нищо чудно Гутред да се сражаваше дори в момента, макар вътрешното усещане да ми говореше, че е жив и не се намира далеч. Това усещане е трудно да се опише. То е инстинкт, също толкова труден за проумяване, колкото и Божието послание в полета на птиците, но аз съм се научил да му вярвам.
И то за сетен път не ме подведе, защото още преди пладне един от съгледвачите ни се зададе, препускайки в галоп през полето. Той спря запотения си кон пред нас, хвърляйки във въздуха чимове трева, и съобщи, че в долината на река Суейл, край Кетрехт, има голяма група хора.
— От нашата страна на реката ли са? — попита Рагнар.
— Да, милорд, в старата крепост. Обградени са вътре.
— Обградени?
Мъжът обясни, че изходите на крепостта са завардени от друга войска. Той не се бе приближил достатъчно, за да разпознае знамена или отличителни знаци, бързайки да ни съобщи вестта, че Гутред може да е наблизо, но други двама се бяха спуснали в долината.
Ускорихме крачка. Облаците над главите ни се сгъстиха и заваля краткотраен дъжд. Той тъкмо спираше, когато насреща ни се зададоха двамата съгледвачи. Те бяха ходили до самите стени и разговаряли с войниците там.
— Гутред е в крепостта — докладва единият.
— А кой го е обсадил?
— Хора на Кяртан, милорд — ухили се боецът, знаейки, че щом става дума за хора на Кяртан, битката е гарантирана. — Към шейсетина на брой. Само шейсет!
— А самият Кяртан там ли е? Или Свен?
— Не, предвожда ги мъж на име Ролф.
— Говорихте ли с него?
— Да, и дори пихме от пивото му. Задачата му е да пази Гутред да не избяга до идването на Ивар от юг.
— Ивар, а не Кяртан? — учуди се Рагнар.
— Това, което научихме, е, че Кяртан не мърда от Дънхолм, а Ивар ще дойде веднага щом подсигури гарнизона на Йоферуик.
— Долу в долината има шейсет души на Кяртан! Шейсет души за убиване! — викна Рагнар към хората си, а ръката му инстинктивно посегна към дръжката на Сърцеразбивача. Това бе неговият меч, носещ същото име като този на Рагнар-старши, за да му напомня дълга да отмъсти за смъртта на баща си. Той нареди на един слуга да му донесе щита, сетне се обърна пак към съгледвачите: — А вие за какви се представихте?
— За войници на Хакон, милорд. Казахме, че обикаляме да търсим него.
— Добре сте направили — кимна Рагнар и им даде няколко сребърни монети. — А с колко мъже разполага Гутред в крепостта?
— Според Ролф са към сто.
— Сто? И не се опитва да пробие обсадата?
— Не, милорд.
— Голям крал, няма що — изсумтя презрително Рагнар.
— Ако влезе в битка, в крайна сметка ще му останат по-малко от петдесет — намесих се аз.
— И какво според теб върши там?
— Моли се навярно.
Гутред, както по-късно узнахме, действително бе изпаднал в паника. След осуетения си опит да достигне Бебанбург бе поел на запад към Кумбраланд в надеждата да открие приятели в познатите земи. Но лошото време го бе забавило, а постоянното присъствие на конници, наблюдаващи отдалеч, го бе изпълнило със страх от засади сред стръмните хълмове. Затова бе решил да свърне към Йоферуик, но в крайна сметка бе стигал едва до римската крепост, охранявала някога брода на река Суейл при Кетрехт. Част от войниците му го бяха напуснали, предусещайки, че ако останат с този крал, ги очаква единствено смърт. Напълно отчаян, той бе разпратил хора да търсят помощ от християнските танове в Нортумбрия, но ние бяхме видели труповете из пътя и знаехме, че такава помощ няма да дойде. Сега бе приклещен като плъх в капан. Шейсетте души щяха да го държат в Кетрехт, докато Ивар не дойде да го убие.