— Ако Гутред се моли — рече назидателно Беока, — то явно молитвите му са чути.
— Искаш да кажеш, че християнският Бог ни е изпратил? — попитах.
— Че кой друг? — изпъчи гърди той и отупа прахта от расото си. — Щом срещнем Гутред, ще оставиш мен да говоря първи.
— Смяташ ли, че сега е време за церемонии?
— Аз съм посланикът, не го забравяй! — изпротестира той. Насъбраното му негодувание бликна изведнъж, като пълноводен поток. — Нямаш и понятие от чест и достойнство! Аз съм посланикът! И какво целеше снощи, като заръча на оня ирландски дивак да ми резне гръкляна?
— Да те накарам да замълчиш, нищо повече.
— Ще разкажа на Алфред за твоето безочие. Можеш да бъдеш сигурен!
Той продължи да се жалва, но аз вече не го слушах, защото бяхме превалили хълма и пред нас се простираше като на длан долината на виещата се река Суейл. Укреплението бе недалеч от южния й бряг. Старите земни валове образуваха широк квадрат, в който бе затворено селището Кетрехт, с издигащата се в средата му църква. Тук реката се пресичаше от великолепния римски път, водещ от Йоферуик към негостоприемния Север, а част от каменната арка на моста все още стоеше.
С приближаването си видяхме, че Кетрехт е пълен с хора и коне. Над фронтона на църквата се вееше знамето на Гутред, с изображението на свети Кътбърт. Една група от войниците на Кяртан се бяха разположили северно от реката, блокирайки бягството през брода, а останалите лагеруваха в полето от южната страна. Бяха като ловни кучета, завардили изходите на лисича дупка.
Рагнар спря коня си. Хората му промушваха ръце през ремъците на щитовете и разхлабваха мечовете в ножниците, готвейки се за битка. Аз използвах възможността да огледам крепостта, която се намираше в окаяно състояние. Земните валове отдавна се бяха сринали, запълвайки рова, а ограда от колове нямаше, така че човек спокойно можеше да прекрачи вътре, без дори да забавя ход. Нищо не пречеше на шейсетте конници да влязат, но те предпочитаха да обикалят наоколо и да крещят обиди на обсадените. Повечето от хората на Гутред се бяха скупчили около църквата. Щом ни зърнаха, вероятно решиха, че сме нови врагове, защото се стекоха към южния край на укреплението. Замислих се дали и Гизела не е сред тях. Спомних си погледа на тъмните й очи, засенчени от дългите ресници, и неволно отпуснах юздите. За този миг бях мечтал през двете адски години, прекарани зад греблата на Свери, затова дори сега не изчаках Рагнар. Пришпорих коня и полетях сам към долината на река Суейл.
Беока естествено ме последва, грачейки, че той е посланикът на Алфред и затова трябва първи да се яви пред Гутред. Към средата на хълма обаче изгуби равновесие и падна от седлото. Оставих го да лази с отчаяни вопли из тревата и да се мъчи да хване кобилата си.
Късното есенно слънце озаряваше ярко земята, още мокра от дъжда. Лъчите му се отразяваха от ризницата и шлема, от центъра на щита и гривните по ръцете ми и аз целият блестях като бог на войната. Извърнах се да видя дали Рагнар идва подир мен, но той свърна на изток, очевидно с намерение да пресече отстъплението на хората на Кяртан покрай брега.
Достигнах подножието на хълма и без да забавям скорост, продължих към римския път. Подминах християнско гробище, осеяно с могилки земя и малки дървени кръстове. Всичките те бяха обърнати към големия кръст, предназначен да покаже на християните посоката към Йерусалим в деня, в който те вярваха, че мъртвите ще се надигнат от гробовете си. Пътят ме отведе право към южния вход на крепостта. Обсадените наблюдаваха отгоре, а неколцина войници на Кяртан излязоха насреща ми, но без да проявяват безпокойство. В крайна сметка изглеждах като датчанин и бях сам, а те — много, при това мечът ми все още беше в ножницата.