— Кой от вас е Ролф? — извиках, щом стигнах до тях.
— Аз — обади се едър, чернобрад мъж. — А ти кой си?
— Твоята смърт — отвърнах и като извадих Змийския дъх, впих пети в хълбоците на жребеца си. Животното полетя в галоп и преди Ролф да успее да посегне към оръжието, моето острие го улучи във врата с такава сила, че главата му отхвръкна заедно с шлема и се отърколи на пътя. Аз се смеех, обхванат от дивата радост на битката. Пред мен стояха още трима мъже и никой от тях не реагира. Те само гледаха потресени как обезглавеният труп на командира им се олюлява в седлото. Насочих се към средния, изблъсках коня му встрани със своя и му нанесох удар със Змийския дъх. След това между мен и крепостта вече не остана никой.
На входа й стояха петдесетина от обсадените. Конници почти нямаше, затова пък почти всички държаха в ръце мечове или копия. Зърнах и самия Гутред, с озарени от слънцето руси къдрици, а до него — Гизела. Толкова пъти безуспешно се бях опитвал да извикам лицето й в паметта си през дългите дни на робството. А ето че сега тя стоеше пред мен и изглеждаше толкова близка и позната с широката уста и предизвикателните си очи. Беше облечена в бяла ленена роба, пристегната на кръста със сребърна верига. Косите й, прибрани като на омъжена жена, бяха скрити под прилепнало боне. Тя държеше под ръка брат си, който се взираше невярващо в събитията, разиграващи се около несигурното му убежище.
Двама от хората на Кяртан ме последваха, докато останалите се суетяха, раздвоени между шока от смъртта на Ролф и ненадейната поява на отряда, предвождан от Рагнар. Извърнах се към преследвачите си толкова рязко, че копитата на жребеца ми изровиха размекнатата земя. Това ги накара да отстъпят. Единият бе бърз, но конят на другия накуцваше. Той дочу, че го настигам, и хвърли меча си назад в отчаян опит да се спаси. Отблъснах острието с щита, а после забих Змийския дъх в гърба на мъжа, изтеглих го и нанесох повторен удар през лицето му. Мъжът нададе агонизиращ писък и се строполи от седлото. Заобиколих го, свалих шлема от главата си и с окървавен меч препуснах обратно към входа.
Разбира се, това бе самохвалство. Чисто самохвалство. Абсурд бе да се опълча сам срещу шейсет души, но нали Гизела гледаше. Всъщност особена опасност за мен нямаше. Хората на Кяртан не бяха готови за бой, а ако сега ме подгонеха, лесно щях да намеря убежище в крепостта. Но те не ме гонеха. Бяха твърде разтревожени от приближаването на Рагнар, затова ги зарязах и влязох при обсадените.
— Да не сте забравили да се биете? — им извиках. Нарочно игнорирах Гутред и дори Гизела, макар че нарочно бях свалил шлема, за да ме познае. Сигурен бях, че ме наблюдава. Усещах изумлението във взора на тъмните й очи и се надявах, че това е радостно изумление. — Всички онези копелета трябва да умрат! — посочих с върха на меча си навън. — Всички до последния, затова излезте и ги убийте!
Тогава връхлетя Рагнар и се разнесе трясък на щитове, звън на мечове, вопли на хора и цвилене на коне. Противниците се огънаха под напора му и заотстъпваха нагоре и надолу по течението на реката. Огледах лицата пред себе си.
— Райпър! Клапа! — извиках. — Какво гледате, спрете ги!
Двамата стояха с увиснали челюсти, сякаш виждаха пред себе си призрак, какъвто в известен смисъл и бях. Особено се радвах да видя Клапа, чието присъствие означаваше, че Гутред още не е изгубил напълно верността на датчаните.
— Клапа, задник такъв, престани да се пулиш! Скачай в седлото и се бий!
— Да, милорд!
Продължих напред, докато не се оказах лице в лице с Гутред. Зад гърба ми се вихреше касапница. Неговите хора бързо се отърсваха от вцепенението и бързаха да се присъединят към нея, но той се бе вторачил единствено в мен. Стоеше неподвижно, заобиколен от свещениците и Гизела, а в изражението му се четеше страх.
— Помниш ли ме? — попитах хладно.
Отговор не последва.
— Ще направиш добре, ако дадеш кралски пример и посечеш неколцина врагове. Имаш ли кон?
Той кимна все така безмълвно.
— Тогава яхвай го и влизай в сражението.
Гутред само отстъпи крачка назад. Слугата доведе коня му, но той не го възседна. Обърнах се към Гизела, която ме гледаше с пламнал взор. Исках да промълвя, но сега бе мой ред да се лиша от дар слово. Някакъв свещеник я затегли встрани, но аз насочих към него окървавеното острие на Змийския дъх и той замръзна. Струваше ми се, че съм останал без дъх, че целият свят е притихнал в очакване. Порив на вятъра разроши кичура черна коса, подаващ се изпод бонето й. Тя го отметна с ръка, после се усмихна.