— Утред — произнесе името ми сякаш за първи път.
— Гизела — успях да изрека най-сетне.
— Знаех, че ще се върнеш.
— Ти нямаше ли да се биеш? — изръмжах на зяпащия отстрани Гутред и той избяга като бито куче. Сетне викнах на едно момче да доведе коня на мъжа, когото бях наръгал в гърба. — Качи се — казах на Гизела и тя се изкатери в седлото, като подви неловко поли и напъха кални обувки в стремената. После протегна ръка и докосна бузата ми.
— Отслабнал си.
— Ти също.
— Бях нещастна от мига, в който се разделихме. — Тя задържа още малко длан върху бузата ми, сетне я дръпна и като свали с рязко движение бонето, разпусна гарвановочерните си коси. — Каквото и да казват, аз всъщност не съм омъжена.
— Поне засега — отвърнах с преливащо от радост сърце, без да снемам взор от нея. Ето че отново бяхме заедно, а безкрайните месеци на робство бледнееха в съзнанието ми, сякаш никога не се бяха случвали.
— Е, уби ли достатъчно врагове? — попита дяволито тя.
— Още не.
И ние препуснахме към клането.
Няма как да изтребиш една вражеска армия до крак. Или поне рядко се случва. Винаги, когато възпяват някоя битка, поетите държат да подчертаят, че никой не се е спасил. Освен ако поетът също не е участвал в битката — тогава обикновено оцелява само той. Странно как песнописците изваждат такъв голям късмет, но какво ли разбират те? Никога не съм виждал някой от тях да застава в стена от щитове. И все пак край Кетрехт трябва да сме изклали над петдесет от хората на Кяртан. После всичко стана хаотично, защото хората на Гутред не правеха разлика между последователите на Кяртан и датчаните на Рагнар. Така в суматохата част от враговете успяха да отърват кожите. Финан, атакуван от двама бойци на Гутред, бе убил и двамата и тъкмо се канеше да нападне трети, когато го спрях.
— Чакай, той е от нас — извиках.
— Прилича на плъх — изръмжа Финан.
— Името му е Ситрик и навремето ми се врече във вярност.
— И все пак прилича на плъх.
— Ти на наша страна ли си, или се присъедини към войската на баща си? — попитах Ситрик.
— Господарю! — извика младежът, щом ме позна, сетне притича и падна на колене в изровената от копита кал до коня ми. — На ваша страна съм!
— И не си се клел на Гутред?
— Той никога не е искал това от мен.
— Но си му служил? Не си избягал обратно в Дънхолм?
— Не, не, останах с краля.
— Така е — потвърди и Гизела.
Подадох Змийския дъх на Гизела, после се наведох и протегнах десница на Ситрик.
— Значи все още си ми верен?
— Разбира се! — той сграбчи невярващо ръката ми.
— Но каква полза, след като не можеш да победиш един мършав ирландец като този?
— Той е много бърз, господарю.
— Е, тогава ще трябва да усвоиш триковете на Финан — рекох и потупах младежа по бузата. — Радвам се да те видя, Ситрик.
Рагнар бе пленил двама мъже и Ситрик разпозна по-високия от тях.
— Името му е Хога — ми каза.
— Е, вече е Хога мъртвецът — отвърнах, знаейки, че Рагнар няма да пощади никого от хората на Кяртан, докато самият Кяртан бе жив. Тук ставаше дума за кръвна вражда, за всепоглъщаща омраза. Рагнар едва започваше да отмъщава за смъртта на баща си, но за момента Хога и по-ниският му другар сякаш се надяваха, че ще оцелеят. Говореха оживено, описваха как Кяртан разполагал с близо двеста бойци в Дънхолм и как освен хората, изпратени тук под командването на Ролф, предоставил голям отряд в подкрепа на Ивар.
— Но защо не е дошъл сам начело на цялата си армия? — поинтересува се Рагнар.
— Не иска да оставя Дънхолм, в случай че Елфрик от Бебанбург реши да нападне в негово отсъствие.
— А Елфрик заплашвал ли е да го стори? — намесих се аз.
— Нямам представа.
Подобно дръзко начинание не бе в стила на моя чичо, макар и да допусках, че би тръгнал да спасява Гутред, ако знаеше къде да го открие. Той искаше мощите на светеца, а също и Гизела, но не на всяка цена. Положително не би рискувал да изгуби Бебанбург, точно както и Кяртан не рискуваше Дънхолм.
— Знаеш ли дали Тира е още жива? — поднови разпита Рагнар.