— Сега ще оставим огъня да угасне. И без това нощем никой няма да види дима. Щом решим, веднага ще го запалим отново. Алти — вие ще поддържате огъня тази седмица; тенори — вие другата…
Събранието закима одобрително.
— Ние поемаме грижата и за наблюдателни постове. Ако видим там да се задава кораб — те обърнаха очи нататък, накъдето сочеше кокалестата му ръка, — ще хвърлим в огъня зелени клони и ще има повече дим.
Те се взряха в синевата на хоризонта, сякаш всеки миг там можеше да се очертае мъничък силует. На запад, като капка пламтящо злато, слънцето клонеше все по-близо и по-близо до прага на света. Внезапно те си дадоха сметка, че вечерта означава край на светлината и на топлината.
Роджър пое раковината и огледа унило кръга от лица.
— Аз наблюдавах морето. Няма и следа от кораб. Може би никога няма да ни спасят.
Като въздишка се надигна и замря шепот. Ралф взе обратно рапана.
— Вече казах, че някой ден ще ни спасят. Трябва само да чакаме; това е всичко.
Ядосан, възмутен, Прасчо взе раковината.
— Аз бях, който каза това! И за събранията, и останалото, а вие ми казахте да млъквам…
Гласът му се извиси плачливо в справедлив укор. Те се размърдаха и му завикаха да седне.
— Казахте, че ни трябвал малък огън, а натрупахте дърва колкото купа сено. Аз като кажа нещо — извика Прасчо с горчив реализъм, — викате ми „Я млъквай!“, а Джек или Морис, или Саймън, ако…
Той замлъкна сред общата врява, изправен, вгледан зад тях, където се спускаше неприветливият склон на планината и където бяха събирали сухи дърва. След това се засмя тъй странно, че всички се смълчаха, вгледани изумени в проблясващите му очила. Проследиха погледа му, за да разберат киселата му шега.
— Имате малък огън, какъвто искахте.
Дим се издигаше тук-там сред лианите, които обрамчваха като дантела мъртвите или умиращи дървета. Както гледаха, в корените на една туфа трева полази пламъче, след това пушекът се сгъсти. Пламъчетата зализаха основата на един дънер и запълзяха нататък по листата и храстите, като нарастваха и се разклоняваха Огнен език се допря до един ствол и се изкачи нагоре като светеща катерица. Димът се усилваше, разсейваше се, стелеше се на кълба. Катерицата скочи на крилата на вятъра и се улови за друго дърво, което започна да гризе от горе на долу. Под тъмната листна и димна завеса огънят обхвана гората и взе да я поглъща. Към морето започнаха да се стелят грамадни валма жълто-чер дим. При вида на пламъците и неудържимия ход на огъня момчетата започнаха да надават остри, възбудени, възторжени викове. Пламъците като някакви диви създания пълзяха тъй, както ягуарът пълзи по корем. към редица приличащи на брези дръвчета, с които беше започнал да обраства един полегато подал се от земята пласт от червеникави скали. Пламъкът достигна първите дървета и за известно време те се сдобиха с огнени корони. Пламтящото сърце на огнената стихия бързо прескочи празното пространство до съседните дървета и обхвана целия ред, като се разгръщаше и развихряше. Под веселящите се момчета неколкостотин квадратни метра гора бушуваше в пламъци и дим. Отделните шумове на пожара се сливаха в барабанен бой, от който сякаш цялата планина се тресеше.
— На ви сега малък огън!
Стреснат, Ралф усети, че момчетата замират и се смълчават, започват да чувстват нищожеството си прел стихията, която се бе надигнала там долу. Съзнанието за това, а и страхът го разгневиха.
— Я млъкни!
— Рапанът е у мен — каза Прасчо обидено. — Имам право да говоря.
Изгледаха го без особен интерес и пак наостриха уши за боботенето на огъня, което напомняше за хиляди барабани, Прасчо погледна неспокойно към огъня и прегърна раковината.
— Не можем да направим нищо освен да го оставим да догори. А това бяха дървата за нашия огън.
— Нищо не можем да направим. Трябваше да сме по-внимателни. Страх ме е…
Джек с усилие отвърна очи от огъня.
— Тебе винаги те е страх. Да, дебелане!
— Рапанът е у мен — каза Прасчо студено. Той се обърна към Ралф: — Рапанът е у мен, нали, Ралф?
Ралф с нежелание откъсна очи от величественото и страхотно зрелище.
— Какво каза?
— Рапанът. Имам право да говоря.
Близнаците се засмяха едновременно.
— Искахме дим…
— Сега гледай!…
От острова се проточваше димен плащ, дълъг цели километри. Всички с изключение на Прасчо започнаха да се подхилват, след това прихнаха в неудържим смях.
Прасчо избухна:
— Рапанът е у мен! Така че слушайте! Първата ни работа беше да построим заслон долу на брега. Снощи беше доста студено. А щом Ралф каза „огън“, вие се разкрещяхте и се разтичахте из планината. Като банда хлапета!