Вече бяха започнали да дават ухо за тирадата му.
— Как ще очакваме да ни спасят, ако не направим най-напред онова, което първо трябва да се направи, и ако не действаме правилно?
Той свали очилата си и понечи да остави раковината; след това, като видя, че няколко от по-големите момчета се готвят да посегнат към нея, промени решението си. Взе рапана под мишница и пак приклекна с гръб към скалата.
— После идвате тук и наклаждате огън, от който няма никаква полза. Запалихте целия остров. Добре ще се подредим, ако изгори целият остров. После ще ядем свинско печено и жарени плодове. И няма нищо смешно! Обявихте Ралф за вожд, а не му оставяте време да помисли. А после каже ли нещо, втурвате се като, като…
Той спря да си поеме дъх, а огънят ръмжеше срещу тях.
— И това не е всичко. Ами децата? Мъничките? Някой обърна ли им някакво внимание? Знае ли някой колко са?
Изведнъж Ралф направи крачка напред.
— На теб възложих това, казах ти да направиш списък!
— Можех ли — извика възмутено Прасчо, — можех ли сам? Те постояха две минутки, после се втурнаха в морето, в гората, разпиляха се навсякъде. Как да ги различа едно от друго?
Ралф облиза пребледнелите си устни.
— Значи не знаеш колко сме, така ли?
— Как ще знам, когато малките пъплят нагоре-надолу, като насекоми! После, вие тримата като се върнахте, щом каза да накладем огън, те побягнаха и аз изобщо нямах възможност…
— Достатъчно! — извика Ралф и грабна обратно рапана. — Щом не си — не си.
— …идвате тук и ми грабвате очилата…
Джек се извърна към него:
— Ти да мълчиш!
— …и малчуганите се мотаеха там долу, където е огънят. Кой може да каже дали не са още там!
Прасчо се изправи и посочи към дима и пламъците. Момчетата зашумяха и отново се смълчаха. С Прасчо ставаше нещо странно, той се задъхваше.
— Онзи малкият — продължи Прасчо, задъхвайки се, — онзи с петното на лицето, не го виждам. Къде е той сега?
Групата му отговори с гробовно мълчание.
— Дето говореше за змии. Той беше там долу…
Едно дърво изпука като бомба в огъня. За миг пред погледа се издигнаха високи, навити като серпентини лиани, сгърчиха се и пак се скриха надолу. Малките се разкрещяха:
— Змии! Змии! Гледайте, змиите!
На запад, забравено от всички, слънцето се беше спуснало почти до морската повърхност. Огънят озаряваше лицата им отдолу. Прасчо се свлече към една скала и се вкопчи в нея с две ръце.
— Онзи малкият с петното на лицето… къде е… сега? Казвам ви, че не го виждам.
Момчетата се спогледаха боязливо, не вярвайки.
— …къде е сега?
— Може би се е върнал към, към… — измънка сконфузено Ралф.
Под тях, по негостоприемния склон на планината барабанният бой продължаваше.
ТРЕТА ГЛАВА
КОЛИБИТЕ НА БРЕГА
Джек се беше снишил, сгънат почти на две. Беше се привел като спринтьор пред старт, носът му само на педя от влажната земя. Дървесните стволове и дантелата от лиани по тях се губеха в зеления сумрак на трийсетина стъпки над него; шубраците го обграждаха от всички страни. Тук дирята едва личеше — по някоя прекършена клонка или отпечатък, който можеше да се приеме за следа от копито. Наведе брадичка и впери очи в следите, да ги принуди сякаш да му заговорят. След това, на четири крака, като куче, без да обръща внимание на неудобната стойка, той се промъкна още няколко крачки напред и спря. Тук пълзящо растение се виеше като примка, от едно негово коленце висеше мустаче. От долната си страна то беше като излъскано; минаващите оттук прасета го бяха отърквали с четината си.
Джек приклекна, доближи лице до тази многозначителна следа, след това продължи напред в полумрака на храстите. Косата му, доста по-дълга, отколкото когато се бяха приземили, беше изрусяла; голият му гръб беше покрит с лунички и се белеше. С дясната си ръка влачеше заострена тояга, дълга пет стъпки, беше гол, като изключим продраните панталонки, придържани от колана, на който висеше ножът. Затвори очи, примижа, повдигна глава и леко вдъхна с разтворени ноздри, за да разбере не се ли носи нещо в топлия въздух. Гората беше съвсем неподвижна той — също. Накрая издиша дълбоко и отвори очи. Те бяха ясносини, очи, които сега проблясваха от гняв и издаваха безсилие. Прекара език по сухите си устни и огледа смълчалата се гора. После продължи да се прокрадва напред, като се навеждаше тук-там да огледа земята.
Мълчанието на гората беше по-потискащо от жегата и в този час на деня дори насекомите не жужаха. Едва когато той самият подплаши една пъстра птица от нейното рошаво гнездо, построено от съчки, тишината се пръсна на късчета и ехото закънтя от дрезгав писък дошъл сякаш от бездната на времето. От този вик Джек се присви и пое въздух със съскане — за минута той беше не толкова ловец, колкото маймуноподобно животно, притаило се сред сплетените дървета. След това дирята и ядът, породен от безсилието, отново го погълнаха и той хищно затърси по земята. В основата на едно голямо сивостволесто дърво, по което растяха бледосини цветове, той спря, притвори очи и отново вдиша дълбоко топлия въздух; сега беше задъхан, лицето му за миг побледня, после кръвта отново нахлу в него. Мина като сянка в тъмнината под едно дърво и приклекна, вгледан в утъпканата земя пред нозете си.