Барабонките бяха още топли. Лежаха на купчинка върху разтритата пръст. Бяха маслиненозелени, гладки и изпускаха лека пара. Джек повдигна глава и се взря в непроницаемата завеса от пълзящи растения, прикриваща дирята. След това вдигна копието и пристъпи безшумно напред. Зад завесата дирята се сливаше с пътечка, прокарана от дивите прасета; тя беше достатъчно широка и отъпкана, за да се нарече пътечка.
Пръстта беше утъпкана от често преминавали копита, а когато Джек се изправи в цял ръст, чу, че нещо се движи. Отметна назад дясната си ръка и хвърли копието с все сила. От свинската пътечка долетяха отчетливите удари на копитца, бързи като кастанети, примамливи, вбесяващи, криещи обещание за месо. Той бързо излезе от гъстака и грабна копието си. Тропотът на бягащите прасета заглъхна в далечината.
Джек остана неподвижен, облян в пот, омацан с кафява пръст, носещ всички белези на превратностите, които може да донесе един ловен ден. Проклинайки, той се отклони от пътечката и започна да си пробива път, докато гората се поразреди и голите дънери, подпиращи тъмен покрив, отстъпиха място на светлосиви стволове, увенчани с палмовидни корони. Зад тях проблясваше морето и се чуваха гласове. Ралф стоеше до нещо, сглобено от палмови стъбла и листа — един примитивен заслон срещу лагуната, който изглеждаше тъй, сякаш всеки миг щеше да рухне. Когато Джек заговори, той не го забеляза.
— Да имаш вода?
Ралф смръщено вдигна глава от сплетените листа. Не виждаше Джек дори след като погледът му спря върху него.
— Питах нямаш ли вода? Жаден съм.
Ралф откъсна поглед от заслона и се стресна, когато забеляза Джек.
— О, здрасти. Вода ли? Там до дървото. Сигурно има още.
Джек взе една от напълнените с прясна вода, наредени под сянката черупки от кокосов орех и отпи. Водата обля брадичката, врата и гърдите му. Въздъхна шумно, когато утоли жаждата си.
— Сега е добре.
Саймън се обади изпод заслона:
— Малко по-нагоре.
Ралф се обърна към заслона и повдигна кичест клон. Листакът се раздвижи и се сгромоляса. В дупката се показа съкрушеното лице на Саймън.
— Съжалявам.
Ралф погледна отвратен развалината.
— Нищо не става.
Той се просна в нозете на Джек. Саймън остана да наднича из дупката на заслона. Разположил се на земята Ралф обясни:
— Вече дни, откак се опитваме да го направим. И гледай!
Бяха издигнали два заслона, но те едва се крепяха Третият беше рухнал.
— И непрекъснато клинчат. Помниш ли на събранието? Как всеки щеше уж да работи здраво, докато завършим заслоните.
— Освен аз и моите ловци…
— Освен ловците. Добре, но малките са…
Той вдигна рамене, търсейки подходящата дума:
— Те са безнадеждни. А и по-големите не са много по-добри. Виждаш ли? Цял ден работим двамата със Саймън. Никой друг. Те или се къпят, или ядат, или играят.
Саймън внимателно подаде шава.
— Ти си вожд. Скарай им се.
Ралф се изпъна хоризонтално и погледна нагоре към палмите и небето.
— Събрания. Много обичаме събранията. Всеки ден. Два пъти на ден. Говорим. — Подпря се на лакът. — Сега да надуя рапана, ще дотичах И ще станем, нали знаеш, много тържествени и някой ще предложи да построим реактивен самолет или подводница, или телевизор. Свърши ли събранието, поработват пет минути, после се укриват или отиват на лов.
Джек се изчерви.
— Трябва ни месо.
— Да, но все още нямаме. А ни трябват и заслони. Освен това твоите ловци се завърнаха преди часове. Но отидоха да се къпят.
— Аз продължих сам — отвърна Джек. — Пуснах ги. Трябваше да продължа. Аз…
Опита се да изрази онова чувство, което го беше карало да продължи проследяването, насъбралия се в него подтик да убива.
— Аз продължих. Мислех, че сам…
В погледа му отново се появи бясното желание.
— Надявах се да убия.
— Но не можа.
— Надявах се.
В гласа на Ралф прозвучаха нови, скрити досега нотки: