— Но все още не си.
Поканата му би прозвучала съвсем обикновено, ако не беше тонът, с който я отправи:
— Сигурно нямаш намерение да помогнеш за заслоните, нали?
— Трябва ни месо…
— И продължаваме да нямаме. Конфликтът беше вече явен.
— Но аз ще набавя! Следващия път! Трябва да поставя острие на копието. Ранихме едно прасе и копието се измъкна. Само да можехме да направим зъбци…
— Трябват ни заслони.
Изведнъж Джек се развика разбеснял:
— Обвиняваш ли?…
— Само казвам, че капнахме от работа. Това е всичко.
Двамата бяха с пламнали лица и избягваха да се гледат в очите. Ралф се обърна по корем и започна да си играе с тревата.
— Ако завали, както тогава, когато катастрофирахме непременно ще ни трябват заслони. И още нещо. Трябват ни заслони заради…
Той замълча и двамата преглътнаха яда си. Ралф продължи на нова, безопасна тема:
— Забелязал си, нали?
Джек остави копието си и приклекна.
— Какво да съм забелязал?
— Страх ги е.
Извъртя се и погледна Джек в свирепото мръсно лице.
— Казвам ти направо какво е положението. Те бълнуват. Чува се. Будил ли си се нощем?
Джек поклати глава.
— Говорят и викат. Дори и някои от другите. Сякаш…
— Сякаш това е някакъв прокълнат остров.
Стреснати от неочакваната намеса, те погледнаха нагоре към сериозното лице на Саймън.
— Сякаш — продължи Саймън — звярът, звярът или змията е истинска. Помниш ли?
Двете по-големи момчета трепнаха, щом чуха забранената дума. За змии не се говореше, въобще думата „змия“ не се произнасяше.
— Сякаш това е някакъв прокълнат остров — повтори бавно Ралф. — Да, така е.
Джек се надигна, приседна и изпъна нозе.
— Те си въобразяват.
— Щури са. Помниш ли като бяхме на експедиция?
Усмихнаха се един на друг при спомена за славния първи ден. Ралф продължи:
— Трябват ни заслони, като един вид…
— Дом.
— Да.
Джек сви крака, прегърна колене и се смръщи,
опитвайки се да изясни нещата.
— Все пак в гората, искам да кажа, когато си на лов, не когато береш плодове, разбира се, но когато си сам…
Той се поколеба, защото не беше сигурен дали Ралф ще приеме думите му сериозно.
— Продължавай.
— Когато си на лов, понякога се улавяш, че имаш чувството… — Внезапно той се изчерви. — Разбира се, това са глупости. Само някакво усещане. Усещаш се тъй, сякаш не ти дебнеш, а тебе те дебнат; сякаш през цялото време има нещо зад теб в джунглата.
Отново замлъкнаха. Саймън беше наострил уши, а Ралф гледаше скептично и малко възмутено. Той се изправи и седна, разтри рамо с мръсната си ръка.
— Откъде да зная?
Джек скочи на крака и заговори много бързо:
— Така се чувстваш понякога в гората. Разбира се, няма никаква причина. Само че… само че…
Той бързо направи няколко крачки към брега и се върна.
— Само че аз знам какво им е. Разбираш ли? Това е всичко.
— Най-доброто е да направим така, че да ни спасят.
Джек трябваше да помисли, за да си припомни какво означава думата „спасяване“.
— Да ни спасят ли? Да, разбира се! Все пак иска ми се най-напред да уловя едно прасе… — Той грабна копието и със сила го заби в земята. Очите му отново станаха непроницаеми, свирепи. Ралф го изгледа изпитателно през сплъстения рус перчем.
— Стига вие, ловците, да не изоставяте огъня…
— Ти пък с твоя огън!
Двете момчета се спуснаха надолу по плажа и когато стигнаха до водата, погледнаха назад към розовеещата планина. Струйка дим се извиваше като тебеширена линия в наситената синева на небето, нагоре тя излиняваше и изчезваше. Ралф се намръщи.
— Съмнявам се дали ще се забележи отдалече.
— О, да, много отдалече.
— Не правим достатъчно дим.
Долната част на ивицата, усетила сякаш погледите им, се сгъсти в кремаво кълбо, което се извиси в тънък стълб.
— Сложили са зелени клони — промърмори Ралф. — Питам се… — Той присви очи и огледа хоризонта.
— Ето на!
Джек изкрещя тъй силно, че Ралф подскочи.
— Какво? Къде? Кораб ли?
Но Джек сочеше високите скатове, спускащи се към равнинната част на острова.
— Разбира се! Натръшкали са се там горе, лягат, щом ги напече слънцето…
Ралф погледна недоумяващ тържествуващото му лице.
— …изкачват се горе на високото. Горе, на сянка, и през жегата лежат като крави…
— Помислих, че си видял кораб!
— Можем да издебнем някое от тях, ще си намацаме лицата, че да не ни видят, може да ги обкръжим и тогава…
Ралф така се възмути, че загуби самообладание:
— Говорех за дима! Не искате ли да бъдете спасени? Ти само едно си знаеш — прасета, прасета и пак прасета!
— Но нали ни трябва месо!