Саймън се спря. Той също като Джек погледна през рамо, за да види дали няма някой зад гърба му, сетне бързо се озърна, за да се увери, че е съвършено сам. В този миг движенията му бяха почти като на преследван После се сниши и се запровира, докато стигна до средата на килима. Пълзящите стъбла на храстите тъй плътно го обгръщаха, че той ги повличаше след себе си и ги мокреше с потта си. Когато успя да се добере до средата озова се в малко скривалище, заслонено с няколко клонки откъм откритото пространство. Приклекна отмести клонките и погледна към полянката. Нищо не помръдваше освен двойка пъстроцветни пеперуди които танцуваха една около друга в горещия въздух. Затаил дъх, той се заослушва напрегнато в шумовете на острова. Над него се спускаше вечерта; звуците издавани от яркоцветните фантастични птици, жуженето на пчелите, дори писъците на чайките, завръщащи се в гнездата си между ъгловатите скали, сега се чуваха приглушено. Дълбоководният прибой надалече при рифа беше като ниско бучене, по-неуловимо и от ромола на кръвта в жилите.
Саймън пусна повдигнатите клонки. Сноповете слънчева светлина с цвят на пчелен мед станаха по-полегати; те се плъзнаха по храстите, минаха над зелените свещовидни пъпки, преместиха се към завесата и мракът под дърветата се сгъсти. С притъмняването крещящите цветове замряха, горещината и напрежението спаднаха. Пъпките свещи потрепнаха. Зелените чашки се разтвориха и белите връхчета на цветчетата леко се надигнаха да посрещнат нощния повей.
Лъчите на слънцето не огряваха вече простора и чезнеха от небето. Падна мрак и изпълни пространството между стволовете, докато те станаха неясни и странни като морско дъно. Пъпките свещи разтвориха широките си бели цветове, които проблясваха под светлината, заструила от първите звезди. Ароматът им се разля във въздуха и завладя острова.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
БОЯДИСАНИ ЛИЦА И ДЪЛГИ КОСИ
Най напред се настроиха към плавния, бавен ритъм на деня — от изгрева до бързо падащия здрач. Свикнаха да се наслаждават на утринта, на ясното слънце, на плискащото се море и дъхавия въздух — това беше време за игри тъй поглъщащо, че надежда не им беше нужна и следователно за нея не се мислеше. Към пладне, когато сноповете светлина падаха почти до отвеса, ярките цветове на сутринта избледняваха, ставаха по-меки, по-белезникави, а жегата — сякаш засилена от това, че лъчите падаха право надолу, от високото слънце — беше като удар, от който те побягваха на сянка, дори поспиваха.
Странни неща ставаха по пладне. Проблясващото море се надигаше, разслояваше се невероятно; кораловият риф и малобройните, с мъка израсли палми, които се бяха вкопчили в по-високите му части, започваха да плуват в небето, да трептят, да се разпадат, да се стичат като капки по жица и да се повтарят като странно отразени огледални образи. Понякога там, където нямаше суша, се очертаваше земя и докато децата я гледаха, тя отлиташе като сапунен мехур. Прасчо омаловажи всичко това с учената дума „мираж“ и тъй като нито едно от момчетата не можеше да достигне дори рифа отвъд ивицата вода в която дебнеха острозъби акули, те свикнаха с тези загадъчни неща и не им обръщаха внимание, както не обръщаха внимание и на чудесните трепкащи звезди Станеше ли пладне, измамните картини се вдигаха към небето и слънцето гледаше надолу като гневно око. После, в края на следобеда миражите изчезваха и хоризонтът ставаше един равен, син обрамчващ кръг под превалящото слънце. Пак настъпваше време на сравнителна прохлада, но се усещаше и заплахата от близкия мрак. Потънеше ли слънцето, тъмнината падаше върху острова като тенекиено похлупаче за гасене на свещи и скоро заслоните се изпълваха с шетня под далечните звезди.
Все пак северноевропейските навици на работа, игра и хранене през целия ден им пречеха да се приспособят изцяло към новия дневен режим. Мъничкият Пърсивъл бе побързал да прилази в един заслон и стоя в него два дни, през които говореше, пееше и плачеше, докато те решиха, че той не е съвсем наред, и започнаха да се отнасят към него с лека насмешка. Оттогава го наблюдаваха с известно недоверие, той беше все със зачервени очи и нещастен; един малчуган, който малко играеше и често си поплакваше.
Малките деца бяха получили събирателното название „малчуганите“. Като се започне с Ралф, имаше постепенен низходящ ред в ръстовете и макар и да съществуваше един трудно определим периметър, обитаван от Саймън, Робърт и Морис, никой не се замисляше, когато трябваше да разграничи „големите“ в единия край от малчуганите на другия. Безспорните малчугани, на възраст около шест години, водеха отделен и същевременно всепоглъщащ собствен живот. През по-голямата част от деня те ядяха, беряха всички плодове, до които можеха да достигнат, беше им все едно зелени ли са или зрели, вкусни или не. Вече бяха свикнали със стомашните болки и хроничната диария. Бяха жертва на неописуеми страхове в тъмнината и се гушеха един в друг за да се успокоят. Освен за храна и сън те намираха ме и за игри — безцелни и обикновени игри сред белия пясък и блестящата вода. Плачеха за майките си много по-рядко, отколкото можеше да се очаква; бяха силно загорели и невъобразимо мръсни. Подчиняваха се щом чуеха зова на раковината; отчасти защото Ралф я надуваше, а той беше достатъчно голям, за да е в техните очи брънката, свързваща ги с авторитетния свят на възрастните; отчасти защото намираха забавление в събиранията. Но иначе рядко имаха вземане-даване с големите и водеха свой собствен, наситен със силни вълнения живот, който се отнасяше единствено до техния затворен кръг.