Бяха си построили пясъчни замъци при устието на поточето. Замъците бяха около стъпка високи, украсени с мидени черупки, повехнали цветя и интересни камъчета. Около тях личаха множество следи, пътеки, стени и железопътни линии, които придобиваха значение само ако човек ги погледнеше от равнището на пясъка. Там малчуганите прекарваха ако не щастливо, то изцяло вглъбени и често играеха по двама-трима заедно.
Те играеха там и сега — най-големият сред тях беше Хенри. Той беше далечен родственик на момчето с петно като от черничев сок на лицето, което не се беше мярнало от вечерта на големия пожар, но не беше достатъчно възрастен, за да разбере станалото, и ако му кажеха, че другото дете си е отпътувало за дома със самолет, би повярвал, без да разпитва и да се съмнява.
Този следобед Хенри беше нещо като вожд, защото другите двама — Пърсивъл и Джони — бяха най-малките момчета на острова. Пърсивъл беше безцветен като мишок и не беше особено красив дори в очите на собствената си майка. Джони беше добре сложен русокос и с вродена войнственост. В момента не я проявяваше, защото вниманието му беше погълнато трите деца, коленичили на пясъка, си играеха мирно.
От гората излязоха Роджър и Морис. Бяха изкарали дежурството си при огъня и идваха да се окъпят. Роджър който водеше, мина право през замъците, събори ги с ритници, като зари цветята и разпръсна интересните камъчета. След него, смеейки се, Морис допринесе за опустошението. Тримата малчугани прекъснаха играта и вдигнаха очи. Точно тези строежи, с които се занимаваха, бяха останали незасегнати, така че не се ядосаха. Само Пърсивъл заплака, защото в едното му око беше влязъл пясък, и Морис побърза да се отдалечи. В предишния си живот Морис беше получил наказание за това, че бе напълнил с пясък очите на по-малко дете. Сега, макар да не беше застрашен от тежка родителска ръка, той се позасрами от злината, която беше сторил. Мина му през ума, че би могъл да се извини. Промърмори нещо за къпане и се затича.
Роджър остана, наблюдавайки малките. Не се забелязваше кожата му да е по-тъмна оттогава, когато бяха паднали на този остров, но черната коса, дълга на тила и паднала ниско на челото, подхождаше на мрачното му лице и онова, което беше изглеждало затвореност на характера, сега се беше превърнало в стена между него и другите. Пърсивъл спря да плаче и поднови играта — сълзите бяха промили очите му от пясъчните зрънца. Джони го изгледа със своите порцеланово сини очи; след това започна да хвърля пясък във въздуха и Пърсивъл отново се разплака.
Когато Хенри се умори да играе и тръгна по плажа, Роджър го последва, като гледаше да не излиза от сянката на палмите, и сякаш случайно се придвижваше в същата посока. Хенри не вървеше под сянката, защото беше твърде малък, за да знае да се пази от слънцето. Продължи по плажа и намери нещо интересно при водата. Започваше големият тихоокеански прилив и на всеки няколко секунди сравнително спокойната вода на лагуната настъпваше с по един пръст. Имаше някакви създания, които живееха в този най-преден край на океана, те бяха мънички и прозрачни и настъпваха заедно с водата по горещия сух пясък. С невидими сетивни органи те проучваха новото поле. Може би се беше появила храна там, където при последното им нашествие не бе имало никаква — птичи курешки, насекоми или някакви разпилени останки от живота на сушата. Прозрачните същества — чистачите на плажа — настъпваха като безброй зъбчета от трион.