Хенри беше очарован. Той бръкна във водата с пръчка — самата тя избелена и огладена от вълните скитница — и се опита да задържи движението на метачите. Правеше ровчета, които приливът пълнеше с вода, и той се опитваше да наблъска животинките в тях. Заниманието го погълна и се превърна в нещо повече от обикновена игра — той чувстваше, че упражнява власт върху живи създания. Говореше им, подканяше ги, заповядваше им. Отстъпваше пред прилива, следите от стъпките му се превръщаха в заливи, където животинките оставаха пленници, и това му създаваше усещането, че е господар. Той клечеше на ръба на водата, приведен, с перчем, паднал на челото, и полузакрил очите, а следобедното слънце сипеше невидимите си стрели.
Роджър също чакаше. Най-напред се беше скрил зад един дебел палмов ствол, а след като пролича, че Хенри е изцяло погълнат от прозрачните създания, той се изправи, без да се крие. Огледа плажа. Пърсивъл си беше отишъл разплакал и Джони тържествуваше като единствен господар на замъците. Седеше, тананикаше си и хвърляше пясък срещу някакъв въображаем Пърсивъл.
Зад него Роджър виждаше скалата и проблясващите пръски, където Ралф, Саймън, Прасчо и Морис правеха скокове във вира. Вслуша се внимателно, но едва чуваше гласовете им.
Внезапен порив залюля огърлицата от палмови дървета, листата им се раздвижиха и зашумяха. На шейсет стъпки над Роджър грозд кокосови орехи, тежки влакнести и големи колкото топки за ръгби, се откъснаха от дръжките си. Нападаха около него с тежки тупвания но той остана незасегнат. Роджър не се замисли за това че беше имал късмет, а погледна от орехите към Хенри и обратно.
Почвата под палмите беше издигнал се някогашен плаж: поколения от палми бяха разкъртили и изтърколили тук камъните, които бяха лежали на отсрещния скат. Роджър се спря, взе един камък, прицели се и го метна към Хенри — хвърли го така, че да не го уцели. Камъкът, символ на едно древно и далечно време, подскочи на няколко крачки вдясно от Хенри и падна във водата. Роджър събра шепа камъни и започна да ги мята. Все пак имаше едно пространство около Хенри, може би шест крачки в диаметър, в което не се осмеляваше да хвърля. Тук, невидима, но силна, важеше една забрана — табу от стария начин на живот. Около приклекналото дете се издигаше защитната стена на родители, полицаи, закон. Ръката на Роджър беше възпитана от една цивилизация, която сега не знаеше нищо за него и която се сгромолясваше.
Хенри беше изненадан от цопванията във водата. Остави немите прозрачни живинки и замръзна като сетер, вгледан в центъра на разширяващите се кръгове. Паднеше ли камък тук или там, Хенри покорно се извръщаше, но винаги твърде късно, за да види камъните във въздуха. Най-после видя един и се засмя, търсейки с поглед приятеля, който го дразни. Но Роджър се беше отдръпнал бързо зад палмовия ствол, прилепил се беше до него и дишаше учестено, примигвайки. Хенри загуби интерес към камъните и се отдалечи.
— Роджър!
На десетина крачки от него под едно дърво стоеше Джек. Когато Роджър ококори очи и го видя, една по-тъмна сянка пролази под мургавината на кожата му, но Джек не забеляза нищо. Нетърпеливо му даваше знаци да се приближи и Роджър отиде при него.
Преди да се влее в океана, рекичката образуваше малък разлив, затлачен от наносен пясък, обрасъл в бели водни лилии и игловидни тръстики. Тук чакаха Сам и Ерик. С тях беше и Бил. Джек коленичи в сянката до водата и разтвори двата големи листа, които носеше. В единия беше загърната бяла глина, а в другия — червена. До тях — овъглена пръчка, донесена от огъня.
Джек, заловил се за работа, обясняваше на Роджър;
— Не могат да ме надушат. Но мисля, че ме виждат. Като нещо розово под дърветата.
Продължи да се маца с глина.
— Само да имах зелена!
Обърна към Роджър наполовина намазаното си лице и като видя недоумяващия му поглед, обясни:
— За лов. Като на война. Нали знаеш, бойна татуировка. Като едно нещо, дето го правиш да изглежда, че е нещо друго…
Сгърчи се под напора на желанието да обясни.
— …като пеперудите, дето кацат по пъновете.
Роджър разбра и кимна сериозно. Близнаците се приближиха към Джек и свенливо се заоплакваха за нещо. Джек ги отпъди:
— Млъквайте!
Затърка с овъглената пръчка между червените и белите петна по лицето си.
— Не. Вие двамата идвате с мен.
Погледна отражението си във водата и не се хареса Наведе се, пое с две шепи от хладката вода и изми мацаницата по лицето си. Появиха се пак луничките и изруселите вежди.
Роджър се усмихна, без да иска.
— Здравата се беше намацал.
За новото си лице Джек действаше по план. Едната буза и около окото — в бяло, после натри другата половина от лицето си с червена глина и изтегли с въглена черна ивица от дясното ухо до лявата половина на челюстта си. Потърси отражението си в локвата, но дъхът му пречеше на водната повърхност да стане огледална.