— Самиерик! Кокосова черупка. Празна.
Той коленичи над черупката с вода. Кръгло слънчево петно падна върху лицето му и под водната повърхност се появи сияние. Изумен, той видя не себе си, а някакъв страшен непознат. Изсипа водата, скочи на крака и възбудено се засмя. Изправено до локвата, жилавото му тяло беше увенчано с маска, която привличаше погледите им и ги плашеше. Затанцува и смехът му се превърна в кръвожадно ръмжене. Подрипна към Бил, а маската беше нещо независимо и само за себе си, зад което Джек се криеше, освободен от срам и стеснителност. Червено-бяло-черното лице затанцува към Бил. Бил се стресна и се засмя, след това внезапно се смълча и се отдалечи, препъвайки се в трънаците.
Джек се втурна към близнаците.
— Останалите един след друг. Хайде!
— Но…
— Ние…
— Хайде! Или ще ви издебна и ще ви намушкам…
Маската ги принуди.
Ралф излезе от соления вир, притича по плажа и седна под сянката на палмите, Русата му коса беше полепнала на челото и по веждите и той я отметна. Саймън се носеше по гръб в своето ъгълче от вира и риташе, а Морис тренираше скокове. Прасчо се разсейваше безцелно, вземаше, каквото му допадне, после го оставяше. Изпълнените с вода пространства между скалите, които тъй много го интересуваха, бяха залени от прилива, така че нямаше с какво да се забавлява, докато започне отливът. Като видя Ралф под палмите, приближи се и седна до него.
Прасчо носеше останките от панталонките си и тлъстото му тяло беше станало бронзово, очилата все още проблясваха, щом погледнеше нещо. Той беше единственото момче на острова, чиято коса сякаш не растеше. Останалите бяха рошави и обрасли, а косата на Прасчо си оставаше на същите редки кичури, сякаш плешивостта беше естествена за него и сегашната му оскъдна окосменост бе нещо временно, както мъхът по рогата на млад елен.
— Мислех си — започна той — за часовник. Можем да направим слънчев часовник. Ще забием една клечка в пясъка и тогава…
Трябваше да даде математически обяснения, които биха му стрували твърде много труд. затова предпочете да направи няколко бързи жеста, като фокусник.
— И самолет, и телевизор — каза кисело Ралф, — и парна машина.
Прасчо поклати глава.
— Нужни са много метални части за такова нещо — каза той, — а метал нямаме. Но клечки — да.
Ралф се обърна и неволно се усмихна. Прасчо беше досадник — неговата пълнота, неговата „асна“, неговите идеи бяха книжни и досадни, но все пак не беше безинтересно да си направиш шега за негова сметка, дори ако това станеше случайно.
Прасчо видя усмивката му и погрешно я отдаде на приятелско чувство. Сред големите се беше загнездила представата, че Прасчо не е като другите не само заради знанията му — те нямаха значение, — но защото беше дебел, защото имаше „асна“, защото носеше очила и защото проявяваше известна липса на склонност към физически труд. Сега, като забеляза, че Ралф се усмихва на неговите думи, той поиска да затвърди успеха си.
— Пръчки — колкото щеш. Всеки от нас може да си има слънчев часовник. И тогава ще знаем колко е часът.
— Много важно, че не знаем колко е часът.
— Ти нали каза, че трябва да действаме. За да ни спасят.
— Хайде, стига.
Ралф скочи на крака и се затича към басейна тъкмо когато Морис се гмурна не особено успешно. Ралф беше доволен, че има повод да промени темата. Щом Морис изплува на повърхността, той завика:
— Пльосна се по корем! Пльосна се по корем!
Морис се усмихна и зъбите му блеснаха към Ралф, когато той се гмурна с чисто вклиняване във водата. От всички момчета той се чувстваше най-добре във водата, но днес, раздразнен от това, че се бе заговорило за спасяване, че беше споменато това безсмислено, глупаво спасяване, дори зелената водна дълбина и разпиляното на късчета златно слънце не му действаха успокоително. Вместо да остане да играе във водата, той заплува с отмерени движения, мина под Саймън, изпълзя на другия край на вира и легна там, гладък и мокър като тюлен. Прасчо, тромав както винаги, се изправи и застана до него, затова Ралф се обърна по корем, преструвайки се, че не го вижда. Миражите се бяха разсеяли и той унило огледа синята ивица на хоризонта. В следния миг беше на крака и крещеше:
— Дим! Дим!
Саймън се опита да се изправи във водата и се задави.
Морис, който се беше приготвил да скочи, се извъртя на пети, втурна се към плоската скала, след това сви към тревата под палмите. Той започна бързо да обува панталонките си, за да е готов за всеки случай.