Ралф стоеше, едната му ръка свита в юмрук, другата придържаше косата назад. Саймън излизаше от водата. Прасчо триеше очила в панталонките си и се взираше м морето. Морис беше вкарал двата си крака в единия крачол — от всички момчета само Ралф беше неподвижен.
— Не виждам дим — каза Прасчо невярващо. — Не виждам дим. Къде е димът, Ралф?
Ралф не отговори. Сега и двете си длани беше притиснал на челото, така че косата да не му влиза в очите. Беше се наклонил напред и солта вече се белееше по тялото му.
— Ралф, къде е корабът?
Саймън беше застанал редом и гледаше ту към Ралф, ту към хоризонта. Панталонките на Морис не издържаха, сцепиха се със звук, приличащ на въздишка, той ги захвърли като непотребна вещ, втурна се към гората и пак се върна.
Димът беше като стегнат малък възел на хоризонта, който бавно се развързваше. Под него имаше точка, може би комин. Пребледнял, Ралф си промърмори:
— Те ще видят нашия дим.
Сега Прасчо гледаше натам, накъдето трябваше.
— Слаб е.
Извърна се и се взря в планината. Ралф продължаваше да гледа жадно кораба. Цветът се завръщаше на лицето му. Саймън до него мълчеше.
— Знам, че очите ми са слаби — каза Прасчо, — но имаме ли дим?
Ралф помръдна нетърпеливо, като продължаваше да гледа кораба.
— Димът на планината.
Морис дотича и загледа към морето. Саймън и Прасчо се взираха към планината. Прасчо беше изкривил лице във втренчена гримаса, но Саймън извика тъй, сякаш се беше ударил.
— Ралф, Ралф!
В гласа му имаше нещо, което накара Ралф да се завърти като пумпал на пясъка.
— Кажете ми! — молеше Прасчо. — Имаме ли сигнал? Ралф пак погледна към разсейващия се дим на хоризонта, след това към планинското било.
— Ралф, кажи, моля ти се! Имаме ли сигнал?
Саймън боязливо протегна ръка, за да докосне Ралф, но Ралф се затича, прецапа плитчината в единия край на соления вир, прекоси нажежения бял пясък и навлезе под палмите. Миг след това се бореше със оплетената растителност, която беше започнала да заличава просеката от катастрофата. Саймън се затича след него последва ги и Морис. Прасчо се развика:
— Ралф! Чакай ме… Ралф!
След това и той се затича, препъна се в панталонките, които Морис беше захвърлил като ненужни, и излезе на плоската скала. Зад четирите момчета димът бавно се придвижваше по хоризонта, а на плажа Хенри и Джон хвърлиха пясък към Пърсивъл, който пак тихо си поплакваше; те тримата бяха съвършено чужди на околната възбуда.
Когато Ралф достигна долния край на браздата от катастрофата, той се беше запъхтял, но вместо да пести дъха си, започна да ругае. Макар и гол, отчаяно се втурна към оплетения трънак, така че целият се окървави. Спря точно там, където започваше планинската стръмнина. Морис го следваше на няколко крачки.
— Очилата на Прасчо! — изкрещя Ралф. — Ако огънят е угаснал, ще ни потрябват…
Спря да крещи и се олюля. Прасчо едва се забелязваше — мъкнеше се тромаво по плажа. Ралф погледна към хоризонта, после нагоре към планината. Ако се забавеше, докато вземе очилата на Прасчо, дали корабът нямаше да отмине? Ако ли пък се изкачаха горе и огънят беше угаснал, нали щяха безпомощно да гледат как Прасчо лази към тях, а корабът потъва зад хоризонта? Съзнаващ, че няма време за губене, и в същото време обезумял от колебание как да постъпи, Ралф изстена:
— О, боже! Боже мой!
Саймън, който се бореше с храстите, се стресна. Ралф се запрепъва напред, безчувствен към болките, а димната ивица продължаваше да се отдалечава.
Огънят беше угаснал. Разбраха го веднага; видяха това, което знаеха още долу, на плажа, когато димът от кораба се беше появил като поздрав от дома. Огънят беше угаснал — нямаше нито дим, нито пламък; а от дежурните — нито следа. Имаше струпана купчинка готови дърва.
Ралф се обърна към морето. Хоризонтът пак се простираше безучастен и пуст, едва личеше далечна следа от дим. Като се препъваше, Ралф се затича по скалите, задържа се на ръба на розовия зъбер и закрещя към кораба:
— Върни се! Върни се!
Тичаше напред-назад по зъбера с лице към морето и като луд извисяваше глас:
— Върни се! Върни се!
Пристигнаха Саймън и Морис. Ралф ги изгледа с облещени очи. Саймън изви глава и размаза сълзите по страните си. Ралф разрови словесните си запаси, за да намери най-грубата дума.
— Оставили пискливия огън да изгасне!
Погледна надолу към враждебния хълбок на планината. Пристигна Прасчо, задъхан и разплакал като някой от малчуганите. Ралф стисна юмрук и силно с изчерви. Втренченият му поглед, горчивината в гласа му накараха и другите да погледнат нататък.